Читать «Игра на смърт» онлайн - страница 22

— Закъсня доста часа. Очаквах те снощи.

Стария имаше изненадващо свеж и отпочинал вид. Оредялата му бяла коса бе отметната на главата му, веждите му бяха събрани над носа му.

— Няма ли да ме поканиш да вляза?

Реми отвори вратата по-широко и се дръпна, за да го пусне. Стария мина покрай него, без да спира да се ръкува, и се огледа за миг преди да седне на един от двата удобни стола във всекидневната, като внимателно подпря дипломатическото куфарче на коленете си.

— Това беше първата ми възможност да се освободя. — Мъжът се взря в раната върху бузата на Реми. — Дълбоко си се порязал!

Реми сви рамене.

— Можеше и да е по-зле.

— Копелета! Аз бях само на две преки от „Фуке“, когато бомбата избухна.

— Очевидно откъм безопасната страна на южния вятър.

— Имах късмет. Няколко души бяха порязани от летящи парчета стъкло. — Той поклати глава. — Но това няма значение, цяло чудо е, че ти си останал жив.

— Да пием тогава за нашия общ късмет — предложи Реми. — Кафе или нещо по-силничко? — попита той.

Стария погледна часовника си.

— Мисля, че случаят налага да пием нещо по-силничко, не си ли съгласен?

Реми се скри в спалнята, където набързо си сложи чифт панталони с цвят каки и тениска. Минутка по-късно той се върна с бутилка скоч и две водни чаши. Седна, напълни чашите и подаде едната на госта си.

— За късмета — предложи тост Реми.

— За живота — добави Стария.

След като приключиха с формалностите, Реми погледна към стария си приятел и наставник за миг, преди да се разсмее на висок глас.

— Ти никога ли не спиш?

В крайчеца на устните на мъжа се появи кисела усмивка.

— Как бих могъл да спя, когато всички искат да вземат частица от мен?

Реми протегна краката си и кръстоса ръце на гърдите си, след което отговори с лека ирония.

— Трябва да се научиш как да възлагаш на други задълженията си. След като имаш толкова голям персонал сега, трябва да им създаваш повече работа.

Краткият жест, с който мъжът не прие предложението, изглеждаше още по-внушителен в малката стаичка.

— И ти си като другите — с престорена раздразнителност започна той, — мислиш, че моят толкова голям персонал, както ти се изрази, гори от желание да се рови из купищата документи и доклади, които всеки ден се трупат на бюрото ми. — Той се взря в Реми над рамката на очилата си. — Истината е — продължи той, премигвайки бързо с очи, — че моите хора ми заявяват, че са твърде заети, за да удовлетворяват невъзможните ми искания.

— Значи най-после си станал реалист.

— Селекционер — поправи го мъжът с лека усмивка. — Подбирам си само хора, които са в състояние да вършат невъзможното.

Реми бе наясно, че скромността съвсем не беше най-характерното нещо за Стария. Това обаче, което го развесели най-много в момента, беше начинът, по който той се бе облякъл. Беше си сложил твърде много дрехи за необичайно топлата парижка пролет, носеше плетена вълнена жилетка под сакото от туид и приличаше на продавач в бакалия от Нова Англия през някой мразовит есенен ден.

— Да не съм прекъснал нещо, а? — запита Стария престорено вежливо, поглеждайки към спалнята.