Читать «Игра на смърт» онлайн - страница 16

— Искаш ли да научиш ние какво имаме? — попита тя, сменяйки темата на разговора с по-неотложни въпроси.

— Защо не? — отговори Реми, давайки си вид, че му е досадно.

— Имам всичко записано на филмова лента, от момента, в който той кацна на „Шарл дьо Гол“, до взрива. После го изгубихме. Проблемът е, че мобилният му телефон вероятно е бил унищожен от взривната вълна, защото загубихме и сигнала. — Тя помълча. — Искаш ли да научиш с какво друго разполагаме?

Той чак не смееше да диша. Ако Имоджин бе видяла или заснела размяната между атентаторката и неговата непозната — защото, така или иначе, тя беше станала негова, той трябваше да каже на Стария.

— Давай.

— Колата беше мерцедес, произведен през 1997 година, доставен в Цюрих, където бил продаден на компанията „Ориент Трейдинг“. Не знам много повече, освен че номерът беше швейцарски, VD 76954, регистриран в кантона Во.

С част от себе си изпита облекчение, макар и да остана нащрек. Надценявай, напомни си той, и никога не подценявай. Нека тя да разкрие истината, когато му дойде времето, дори ако го направи в графата „лъжи“. Той щеше да научи. Концентрирай се, заповяда си той. Трябваше да се концентрира върху събитията, такива, каквито ги знаеше. В този момент единствено го интересуваше това как онези копелета бяха приготвили такава смъртоносна изненада. Остави я да говори и докато тя продължаваше, той все повече се убеждаваше, че не знае нищо повече. Очевидно цялото й внимание бе съсредоточено само върху това, че бе изпуснала мишената си. И нищо друго. Точно така винаги действаше Стария — с добре определени и класифицирани биологични видове.

— Питам се дали френските власти ще разкрият точно тази информация пред журналистите.

— Не се знае дали им е известна.

— И друго нищо? — провокира я той. — Винаги съм си мислел, че вие, ирландките, сте по-усърдни.

— Не започвай пак с твоите саркастични забележки — закачи се с него тя.

— Напротив — отвърна той, игричката им му беше вече омръзнала. — Аз съм изпълнен с гордост. — Той дълбоко всмукна от цигарата си. От друга страна, беше възможно тя да скрива информация. Все пак, помисли си той, тя не е моя собственост. Беше собственост на Стария, който я беше купил и бе платил цената й.

— До утре вечер не съм на работа — започна тя. — Ти сигурен ли си, че не искаш да имаш компания?

Всяка дума, която тя произнесе, го задушаваше.

— Вечерта почти свърши — отвърна той, все така втренчен в тавана. — Всъщност, чакам Стария да дойде.

— Кога ще те видя?

Искаше да отговори — никога, но искаше и да се зарови вътре в нея, за да спре болката, която го бе връхлетяла без предупреждение.