Читать «Не казвай на никого» онлайн - страница 15

Сега разполагахме с ново обяснение. Беше имал съучастници. И ги бе убил.

Третата възможност беше най-проста. Кръвта по бухалката можеше да не е моя. Групата В-положителна не се среща често, но не е и чак толкова рядка. По всяка вероятност тези трупове нямаха нищо общо със смъртта на Елизабет.

Не можех да се насиля да повярвам.

Погледнах часовника на компютъра. Той беше свързан с някакъв сателит и даваше точно време.

18:04:42.

Оставаха десет минути и двадесет и осем секунди.

До какво?

Телефоните продължаваха да звънят. Опитах се да не им обръщам внимание и забарабаних с пръсти по бюрото. По-малко от десет минути. Добре, ако изобщо щеше да има някаква промяна в хипервръзката, вече я бяха направили. Поставих ръка върху мишката и дълбоко си поех дъх.

Пейджърът ми сигнализира.

Тази вечер не бях на разположение. Това означаваше, че или е грешка — каквито нощните телефонистки в болницата често допускаха — или лично обаждане. Пейджърът отново иззвъня. Два пъти. Спешно повикване. Погледнах дисплея.

Беше шерифът Лоуъл. И гласеше „Спешно“.

Осем минути.

Замислих се, но не за дълго. Поне щях да се разсея. Реших да му се обадя.

Лоуъл отново знаеше кой звъни.

— Съжалявам, че ви безпокоя, докторе, но имам един въпрос.

Отново поставих длан върху мишката, насочих курсора към хипервръзката и я кликнах. Браузърът се активира.

— Слушам ви — казах аз.

— Името Сара Гуудхарт говори ли ви нещо?

Едва не изпуснах слушалката.

— Докторе?

Отдалечих слушалката от ухото си и я погледнах така, сякаш току-що се е материализирала в ръката ми.

— Защо питате? — казах аз, когато възвърнах дар слово.

На компютърния екран се появи нещо. Улична камера. Бяха из цялата Мрежа. Понякога използвах трафик-камерите, особено, за да проверявам утринните задръствания на моста Вашингтон.

— Това е дълга история — отвърна Лоуъл.

Трябваше да спечеля време.

— Тогава пак ще ви се обадя.

Затворих. Сара Гуудхарт. Името ми говореше нещо. Говореше ми много.

Какво ставаше тук?

Браузърът най-после се зареди. На монитора виждах черно-бяла улична картина. Останалата страница беше празна. Нямаше нито реклами, нито надписи. Знаех, че може да се направи така, че да получаваш само определена информация.

Погледнах часовника на компютъра.

18:12:18.

Камерата бе насочена към сравнително оживен уличен ъгъл, може би от около пет метра над земята. Не знаех коя е улицата, нито града. Определено обаче беше голям. Пешеходците се движеха главно от дясно наляво, с наведени глави, прегърбени рамене, с куфарчета в ръце, уморени в края на работния ден, навярно запътили се към влак или автобус. В десния ъгъл виждах тротоара. Движението бе периодично, вероятно свързано със смяната на светофарите.

Намръщих се. Защо някой ми пращаше тази картина?