Читать «Не казвай на никого» онлайн - страница 14

Мислите ми внезапно предприеха един от онези обрати и в главата ми нахлуха образи. Стиснах очи и се насилих да ги пропъдя. Не успях. Между другото той все още бе жив. Келъртън, искам да кажа. Обжалването даваше на това чудовище възможност да диша, да чете, да разговаря, да дава интервюта по Си Ен Ен, да бъде посещаван от добри самаряни, да се усмихва. А жертвите му гниеха. Както казах, Господ има странно чувство за хумор.

Наплисках лицето си със студена вода и се погледнах в огледалото. Имах отвратителен вид. В девет часа започнаха да пристигат пациентите. Те ме разсеяха, разбира се. Държах под око стенния часовник в очакване на „времето за целувки“ — 18:15. Стрелките се влачеха, като че ли бяха залети с гъст сироп.

Потопих се в грижите за пациентите. Винаги бях притежавал тази способност. Като малък можех да уча часове наред. Като лекар се скривах в работата си. След смъртта на Елизабет постъпих точно така. Някои отбелязваха, че търся убежище в работата си, че я предпочитам пред живота. Отговарях им с простия въпрос: „И какво от това?“.

Обядвах сандвич с шунка и диетична кола, после прегледах още няколко пациенти. Миналата година едно осемгодишно момче осемдесет пъти бе ходило на хиропрактор за „изправяне на гръбначния стълб“. То не усещаше болка в гърба. Неколцина местни хиропрактори извършваха такава измама. Предлагаха на родителите безплатен телевизор или видео, ако заведат децата си при тях. После пращаха сметката на Медикейд. Медикейд е прекрасна и необходима програма, но постоянно злоупотребяват с нея. Веднъж докараха с линейка едно шестнадесетгодишно момче — за рутинно слънчево изгаряне. Защо с линейка, а не с такси или с метрото? Майка му обясни, че трябвало да плати за тях сама или да чака държавата да й изплати разходите. Медикейд веднага плаща линейката.

В пет часа се сбогувах с последния си пациент. В пет и половина персоналът си тръгна. Изчаках кабинетът да се опразни, после седнах пред компютъра. Някъде в далечината чувах телефонен звън. След пет и половина се включваше секретар и предлагаше на обаждащия се няколко възможности, но кой знае защо отговаряше чак на десетото иззвъняване. Звукът понякога можеше да те подлуди.

Влязох онлайн, намерих имейла и за пореден път кликнах хипервръзката. Същият резултат. Замислих се за този странен имейл и за труповете. Трябваше да има връзка. Умът ми постоянно се връщаше към този привидно прост факт. Започнах да анализирам възможностите.

Първо. Двамата мъже бяха убити от Келъртън. Наистина, всичките му останали жертви бяха жени и полицията лесно ги бе откривала, но това изключваше ли да е убивал и други?

Второ. Келъртън беше убедил двамата да му помогнат да отвлече Елизабет. Това можеше да обясни много неща. Дървената бухалка например, ако кръвта по нея се окажеше моя. Това също отговаряше на големия ми въпрос за цялото отвличане. На теория, подобно на всички серийни убийци, Келъртън действаше сам. Винаги се бях чудил как е успял да завлече Елизабет до колата и в същото време да ме чака да изляза от езерото. Преди да открият трупа й, властите смятаха, че похитителите са повече. Когато намериха тялото, жигосано с буквата „К“, допуснаха, че Келъртън може да го е извършил, ако я е заключил с белезници или по друг начин се е справил с нея, а после е дошъл при мен. Хипотезата не звучеше напълно убедително, но ставаше.