Читать «Не казвай на никого» онлайн - страница 17

А истинският Вик Лети бе гладко избръснат и вървеше нормално.

Беше взел и други предпазни мерки. Никога не отваряше кутията, когато наоколо имаше хора. Никога. Ако някой друг получаваше пощата си или просто се мотаеше наблизо, той се преструваше, че отваря друга кутия или че попълва някакъв формуляр. Когато хоризонтът се прояснеше — само тогава — Вик се приближаваше до кутия 417.

Знаеше, че човек никога не може да е прекалено предпазлив.

Взимаше мерки дори за идването си тук. Паркираше служебния си бус — работеше като техник в Кейбъл Ай, най-големия кабелен оператор на Източното крайбрежие — на четири преки от пощата. По пътя минаваше по две задни улички. Върху униформения си гащеризон носеше черно яке, така че никой да не види името му на десния джоб на ризата.

Сега мислеше за тлъстата сума, която навярно го очакваше в кутия 417, само на три-четири метра от него. Сърбяха го ръцете. Вик отново се озърна наоколо.

Две жени отваряха кутиите си. Едната се обърна и разсеяно му се усмихна. Той се запъти към кутиите от отсрещната страна на помещението, взе връзката, която носеше на колана си, и се престори, че търси нужния ключ. Държеше главата си наведена.

Пак предпазливост.

След две минути жените взеха пощата и си тръгнаха. Вик остана сам. Той бързо пресече помещението и отвори кутията.

Леле.

Пакет, адресиран до Ю Уай Ес Ентърпрайсиз. В кафява хартия. Без обратен адрес. И достатъчно дебел, за да е пълен с няколко яки пачки зелено.

Вик се усмихна и се зачуди дали така изглеждат петдесет бона.

Бръкна с треперещи ръце и взе пакета. Той приятно тежеше в дланта му. Сърцето му се разтуптя. Правеше го цели четири месеца. Хвърляше мрежата и вадеше тлъста риба. Но, мили боже, сега бе хванал цял кит!

Вик отново се огледа, прибра пакета в джоба на якето си и бързо излезе навън. Върна се при буса по друг път и потегли към службата. Пръстите му галеха пакета. Петдесет бона. Петдесет хиляди долара. Цифрата направо пръскаше мозъка му.

Когато стигна до Кейбъл Ай, вече беше тъмно. Той паркира отзад и пресече пешеходния мост до колата си, очукана хонда „Сивик“ от 1991 г. Намръщено я погледна и си помисли: „Скоро ще имам други“.

Служебният паркинг тънеше в тишина. Мракът започваше да му натежава. Чуваше стъпките си, умореното шляпане на работни обувки по асфалта. Студът проникваше през якето му. Петдесет бона. Носеше петдесет бона в джоба си.

Вик се прегърби и ускори крачка.

Честно казано този път се страхуваше. Трябваше да престане с изнудването. Идеята беше добра, несъмнено. Даже страхотна. Но сега си имаше работа с някакви големи момчета. Бе се усъмнил в разумността на такъв ход, беше претеглил плюсовете и минусите и бе решил, че великите — онези, които наистина променяха живота си — биха рискували.