Читать «Не казвай на никого» онлайн - страница 12

— А вие, доктор Бек?

— Преди осем години.

Шерифът кимна, като че ли очакваше този отговор.

— Както ви обясних по телефона, открихме два трупа край езерото Чармейн.

— Идентифицирахте ли ги? — попита сестра ми.

— Не.

— Не е ли странно?

Лоуъл се замисли и се наведе напред, за да извади за пореден път кърпичката си.

— Известно ни е, че и двамата са възрастни бели мъже. В момента проверяваме изчезналите. Престояли са там доста дълго.

— Колко? — попитах аз.

Шерифът пак ме погледна.

— Трудно е да се каже. Патоанатомите продължават да провеждат тестове, но според нас двамата са мъртви най-малко от пет години. Пък и са били заровени дълбоко. Нямаше да ги намерим, ако след ония рекордни валежи не се беше образувало свлачище и едната ръка не се беше показала на повърхността.

Със сестра ми се спогледахме.

— Моля? — каза Линда.

Лоуъл кимна.

— Един ловец застрелял мечка и намерил кост до тялото. В устата на мечката. Оказала се от човешка ръка. Намерихме труповете. Отне ни време, уверявам ви. Все още разкопаваме околността.

— Смятате, че има още трупове, така ли?

— Не сме сигурни.

Отпуснах се назад. Линда не промени позата си.

— И сте дошли да искате разрешението ни да копаете край езерото Чармейн.

— Отчасти.

Зачакахме го да продължи. Той се прокашля и пак ме погледна.

— Доктор Бек, вашата кръвна група е В-положителна, нали?

Отворих уста, но Линда постави ръка на коляното ми.

— Какво общо има това? — попита тя.

— Намерихме и други неща — отвърна шерифът. — При гробовете.

— Какви неща?

— Съжалявам. Информацията е поверителна.

— Тогава се разкарайте от тук — казах аз.

Избухването ми не изненада особено много Лоуъл.

— Просто се опитвам да водя…

— Казах да се махате.

Шерифът не помръдна от мястото си.

— Знам, че убиецът на жена ви вече е осъден — рече той. — Знам също, че е страшно мъчително пак да преживявате всичко това.

— Не се дръжте покровителствено.

— Нямам такова намерение.

— Преди осем години смятахте, че аз съм я убил.

— Не е вярно. Вие бяхте неин съпруг. В такива случаи вероятността някой от членовете на семейството да…

— Ако не си бяхте губили времето с тия глупости, може би щяхте да я намерите преди… — Отметнах глава назад. Струваше ми се, че се задушавам. Извърнах се. По дяволите.

Линда протегна ръка към мен, но аз се отдръпнах.

— Работата ми е да проверявам всички възможности — задудна шерифът. — Федералните власти ни помагаха. Даже тъст ви и брат му бяха държани в течение. Направихме всичко по силите си.

Не можех повече да го слушам.

— Какво искате сега, Лоуъл?

Той се изправи и повдигна изхлузилия се от мършавото му тяло панталон. Мисля, че искаше да спечели някакво преимущество. Да придобие заплашителен вид или нещо от този род.

— Кръвна проба — отвърна шерифът. — От вас.

— Защо?

— Когато отвлякоха жена ви, вие също пострадахте.

— И?

— Бяхте ударен с тъп инструмент.

— Това отдавна е известно.

— Да — потвърди Лоуъл. Той отново си издуха носа, прибра кърпичката си и закрачи назад-напред. — При труповете намерихме бейзболна бухалка.

Болката в главата ми пак запулсира.

— Бухалка ли?

Шерифът кимна.