Читать «Дъщерите на мрака» онлайн - страница 93

- Все още можеш да дойдеш с мен, нали знаеш.

- С теб и Куин?

- Ще го накарам да тръгне. Или ще тръгна и ще се върна утре, за а те взема. Или ще се върна и ще остана...

- Трябва да отидеш и да кажеш на баща си за това. Оправи всичко с него, за да е безопасно за сестрите ти. Знаеш това.

- Е, ще се върна след това. - Аш каза, и гласа му клонеше към отчаяние.

Мари-Линет погледна настрани. Слънцето беше изчезнало. Поглеждайки на изток, небето беше най-тъмното лилаво. Почти черно. Дори докато тя гледаше, една звезда се появи. Или не звезда. Юпитер.

- Не съм готова все още. Иска ми се да бях.

- Не, не искаш. - Аш каза, и той беше прав, естествено. Тя знаеше откакто беше седнала на пътя, плачейки докато колата й гореше. И макар че мислеше за това от тогава, седейки в тъмна стая, нямаше нищо друго каквото да направи, за да промени решението си.

Никога нямаше да е вампир. Просто не беше създадена за това. Тя не можеше да прави нещата, които вампирите трябваше да правят, и да остане с ума си. Тя не беше като Джейд или Кастрел или дори Роуан с нейните бели атлетични крака и нейната инстинктивна любов към лова. Тя беше погледнала в сърцата на Нощните Хора... и не можеше да се присъедини към тях.

- Не искам да си такава. - Аш каза. - Искам да си каквато си.

Без да поглежда към него, Мари-Линет каза:

- Но не сме деца. Не можем да сме като Марк и Джейд, и просто да си държим ръцете и да се кикотим и никога да не мислим за бъдещето.

- Не, ние сме само сродни души, това е всичко. Само сме отредени да бъдем заедно завинаги...

- Ако имаме завинаги, тогава можеш да ми дадеш време. - Мари-Линет каза. - Върни се, обикаляй малко. Огледай Нощния Свят и се увери, че искаш да се откажеш от него...

- Това вече го знам.

- Огледай хората и се увери, че не си свързан с нито един от тях.

- И да мисля над нещата, които съм причинил на хората, може би?

Мари-Линет го погледна директно.

- Да.

Той погледна настрани.

- Добре. Признавам си. Имам много за компенсиране...

Мари-Линет знаеше. Той е мислел за хората като вредители и храна. Нещата които беше видяла в съзнанието му, я караха да не иска да си представя повече.

- Тогава компенсирай това, което можеш. - тя каза, макар че не смееше да се надява, че той наистина ще го направи. - Изхаби малко време за това. И ми дай време да порасна. Все още съм в училище, Аш.

- Ще го завършиш след година. Тогава ще се върна.

- Може да е прекалено скоро.

- Знам. Но ще се върна въпреки това. - той се усмихна иронично. - И преждевременно ще се бия с дракони, точно като рицар за дамата си. Ще се докажа. Ще се гордееш с мен.

Гърлото на Мари-Линет я заболя. Усмивката на Аш изчезна. Те просто се гледаха.

Беше очевидното време за целувка. Вместо това, те просто стояха и се гледаха като наранени деца, и след това един от тях се помръдна и те се прегръщаха. Мари-Линет го прегръщаше силно, и по-силно, лицето й заровено в рамото на Аш.

Аш, който напълно беше загубил ума си, я обсипваше с целувки по врата, казвайки: - Искам да бях човек. Искам да бях.