Читать «Дъщерите на мрака» онлайн - страница 63

Джейд го зяпна. Тя се смяташе за късметлийка. Също така смяташе, че е странно, че Аш ще премине през толкова неприятности за нея и Роуан у Кастрел - за който и да е, освен Аш. Може би не познаваше брат си толкова добре, колкото си мислеше.

Роуан каза, много сериозно:

- Кой беше?

- О, никой. - Аш се наклони и погледна мрачно към тавана. - Само Куин.

Джейд потрепери. Куин... змията. Той имаше сърце като ледник и презираше хората. Той беше от тези, които взимаха законите на Нощния Свят в свои ръце, ако не смятаха, че са били изпълнени както трябва.

- Той ще се върне в Понеделник, за да види как съм се справил със ситуацията. - Аш каза. - И ако не съм, ние сме мъртви - вие, аз и малките ви човешки приятелчета.

Роуан каза:

- Значи имаме време до Понеделник, за да разберем кой е виновника.

Кастрел каза:

- Ако опита да ни направи нещо, ще се бием.

Джейд стисна Тайги, за да го накара да изръмжи.

****

Мари-Линет беше спала като камък - но камък с необичайно ясни сънища. Тя сънуваше за звезди по-ярки отколкото някога ги беше виждала и звездни облаци в цветовете на Северното сияние. Тя сънуваше е изпраща астрономическа телеграма до Кеймбридж, Масачузец, да съобщи че е открила нова супер-нова. За това че е била първата. Която я е видяла с прекрасните си нови очи, очи които тя видя в огледало - целите бяха зеници, като на сова или на котка...

Тогава съня се промени и тя беше сова, спускайки се надолу. Тя хвана катеричка в ноктите си и усети прилив на радост. Убиването беше толкова нормално. Всичко което трябваше да направи беше да бъде най-добрата сова, която може да бъде, и да хваща храната с краката си. Но тогава сянка падна от някъде над нея. И в съня тя усети ужасно чувство на осъзнаване - че дори и ловците могат да бъдат ловувани. И това нещо беше след нея...

Тя се събуди дезориентирана - не за това къде беше, а коя беше. Мари-Линет или ловецът, който беше преследван от нещо с бели зъби на лунната светлина? И дори когато тя слезе долу, не можеше да забрави чувството от съня си.

- Здрасти. - каза Марк. - Това закуска ли е или обяд?

- И двете. - Мари-Линет каза, сядайки на дивана в семейната стая с две зърнени вафли.

Марк я наблюдаваше.

- Е. - каза той. - И ти ли си мислеше за това?

Мари-Линет разопакова храната със зъбите си.

- За кое?

- Знаеш.

Мари-Линет знаеше. Тя се огледа, за да се убеди че Клаудия не беше наоколо

- Не мисли за това.

- Защо не? - когато тя не отговори, той каза, - Не ми казвай, че не си се чудила какво ще бъде. Да виждаш по-добре, да чуваш по-добре, да си телепат... и да живееш вечно. Имам предвид, можем да доживеем до 3000-та година. Нали знаеш, войните с роботите, да колонизираме други планети... Хайде де, не ми казвай, че не си дори малко заинтересована.

Всичко за което Мари-Линет можеше да мисли беше една реплика на Робърт Сървис: И небесата на нощта за оживели със светлина, с трепет, удивителен пламък...

- Любопитна съм. - каза тя. - Но няма смисъл да се чудим. Те правят неща които ние не правим - те убиват. Тя остави чашата си с мляко, сякаш беше загубила апетит. Но всъщност, не бе - и не беше ли това проблема? На нея трябваше да и стане лошо, само като си помисли за убийства, за пиене на кръв от топло тяло.