Читать «Таен вампир» онлайн - страница 5

Попи си помисли за това когато диска започна. Тя и Джеймс харесваха транс подземните електронни звуци които идваха от Европа. Джеймс харесваше техно ритъма. Попи го харесваше защото беше истинска музика, сурова и непастьоризирана, направена от хора които вярват в нея. Хора които имат страстта, не хора които имат парите.Въпреки това, международната музика я караше да се чувства част от други места. Тя харесваше различността й, не земността й.

Като се замисли, може би това харесваше в Джеймс, също. Различността му. Тя наклони главата си за да го погледна, когато странният ритъм на Бурунди изпълни въздуха. Тя познаваше Джеймс повече от всекиго, но винаги имаше нещо, нещо в него което беше затворена за нея. Нещо в него което никой не можеше да достигне. Другите хора го взимат за арогантност, или студенина, или отчужденост, но това наистина не беше нищо от тези неща. Беше просто различие. Той беше по- различен от всички преместени ученици в училище. След време Попи усети че почти е беше сложила пръста си върху различието, но винаги се измъкваше. И повече от веднъж, особено късно вечер когато слушаха музика или наблюдавах океана, тя чувстваше че той щеше да й каже.

И тя винаги чувстваше, че ако той й сподели. Това би било нещо важно, нещо шокиращо и прелестно, сякаш скитаща котка й заговореше.

В този момент тя наблюдаваше Джеймс, към неговият декан, дълбок профил и кестеняви вълни коса на челото му, и си помисли, „Той изглежда тъжен.”.

- Джейми, нищо не е наред, нали? Имам в предвид, в къщи или нещо? – тя беше единственият човек на планетата на която й беше позволено да го нарича Джейми. Нито дори Жаклин или Микаела някога бяха опитвали.

- Какво може да не е наред у дома? – каза той, с усмивка която не достигаше очите му. Тогава поклати главата си официално. – Не се притеснявай за това, Попи. Не е нищо важно – просто е свързано със заплашително посещение. И нежелан роднина. – И тогава усмивката достигна очите му, проблясвайки там.

– Или може би съм притеснен за теб. – каза той.

Попи започна да казва:

- Сякаш… - но вместо това тя откри че казва особено. – Наистина ли?

Несериозността му сякаш беше скъсала някоя струна. Усмивката му изчезна, и Попи откри че те просто се наблюдаваха един друг без никакъв изолиращ хумор по между си. Просто втренчени в погледа на другият.

Джеймс изглеждаше несигурен почти уязвим.

- Попи.

Попи преглътна.

- Да?

Той отвори устата си… и се изправи рязко и отиде да нагласи 170 ватовите й говорители върху високият

скрин.

- Разбира се, ако наистина беше болна, щях да съм разтревожен. – каза той нежно. – Това правят приятелите, нали?

- Да. – каза тя тъжно и му показа една решителна усмивка.

- Но ти не си болна. – каза той. – Това е просто нещо за което трябва да се погрижиш.

Докторите вероятно ще ти дадат някакви антибиотици или нещо с голяма игла. – добави той порочно.

- О, замълчи. – каза Попи. Той знаеше че тя се ужасява от инжекции. Просто от мисълта иглата да навлезе в кожата й…

- Ето че идва майка ти. – каза Джеймс, поглеждайки към вратата, което беше дразнещо.