Читать «Таен вампир» онлайн - страница 17

Попи не знаеше защо си помисли това, но то беше нейната цел. Да се издържи, докато не поговори с него. Не трябваше да мисли за нищо друго до тогава, просто да оцелее. Веднъж говорила с Джеймс, щеше да разбере какво би трябвало да изпитва и какво да прави.

На вратата се почука. Попи извърна поглед и видя майка си и Клиф. За момент тя се загледа в лицата им, които сякаш плаваха във въздуха. Очите на майка й бяха червени и подути, а Клиф беше пребледнял като лист смачкана, бяла хартия, а брадата му бе набола.

Господи, ще ми разкажат ли ? Не могат. Не могат да ми причинят това. Инстинктите на Попи я подтикваха да побегне. Беше на ръба на нервна криза.

- Няколко твои приятели за дошли на посещение. Фил им се обадил този следобед, за да ги уведоми, че си в болница. Тъкмо пристигнаха – каза майка и.

Джеймс – помисли си Попи, а нещо в гръдния й кош подскочи. Но Джеймс не беше сред посетителите и. Те основно бяха момичета от училището й. – Няма значение. Той ще дойде по-късно. Не трябва да мисля за това сега – утеши се тя.

Бе невъзможно да се мисли за каквото и да е при толкова много посетители, което напълно устройваше Попи. Цяло чудо бе, че седеше сред тях и разговаряше. Част от нея й се струваше толкова далечна, колкото Нептун, но въпреки това продължи да разговаря, за да задържи мислите си на страна. Никой не подозираше колко сериозно беше състоянието й. Дори и Фил, който бе толкова учтив и загрижен. Всички говореха за обикновени неща като купони, каране на ролери, музика и книги. Неща от предишния живот на Попи, който в този момент и се струваше толкова далечен. Клиф също говореше по-мило дори от дните, в които ухажваше майка и.

Когато най-после посетителите си тръгнаха, в стаята остана само майка й. Тя прегърна Попи. Само ако не знаех, но знам – помисли си момичето. – Тя не се държи както обикновено.

- Ще е по-добре ако остана тази нощ – каза майка й, опитвайки се да звучи импровизирано. – Сестрата каза, че може да спя на седалката на прозореца. Чудя се какво ли ще е времето, за да изтичам до вкъщи да си взема някои неща.

- Добре – каза Попи. Не знаеше какво друго да каже, пък и все още се преструваше, че не знае нищо. Пък и майка й безспорно се нуждаеше от малко прекарано време с дъщеря си, далеч от цялата тази история.

Точно след като майка й излезе от стаята, при Попи дойде медицинска сестра, облечена в блуза на цветчета и зелени панталони. Тя измери темперетурата и кръвното на момичето, след което излезе от стаята. Попи остана сама. Беше късно, но някъде в далечината тя все още се долавяше звука на телевизора.

През открехнатата врата на стаята се виждаше коридорът, който беше останал пуст. Тишина обгърна всичко наоколо. Попи се чувстваше самотна, а болката я разяждаше отвътре. Някъде под бледата кожа на корема й, туморът напомняше за присъствието си. А най-лошото - Джеймс не й се обади. Как бе възможно да не се обади? Не осъзнаваше ли колко и е нужен в момента? Не беше сигурна колко още може да издържи да не мисли за това. Вероятно най-добре щеше да бъде ако опита да поспи, да изпадне в безсъзнание, за да не може да мисли.