Читать «Белова» онлайн - страница 30

 — Кирил. — Не си направих труда да лъжа. — Рядко срещано име имаш… земляк. — В гласа й се долови ирония.

— А ти как се казваш? — попитах с подозрение.

— Марта. Свих рамене.

— Съвсем нормално име.

— Какво, да не би в Русия да има такова име? — учуди се Марта.

— Има. Е… не е особено разпространено… Значи не си рускиня?

— Полякиня съм! — Предположението ми беше отхвърлено едва ли не с гняв. — Аха — кимнах аз. — Е, трябваше да се досетя. Освен руснаците и хохолите, само поляците са способни да налеят спирт в гърлото на жив човек.

— Не мога да кажа, че това сходство ме радва — рече кисело Марта.

— Чувстваш ли си пръстите? Пободват ли те? Размърдах пръстите на краката си, после и на ръцете. Кимнах.

— Нормално. Изглежда, ще живея. Благодаря, че ме доведе в кулата.

— Никъде не съм те довела. — Марта извади от джоба на гърдите си смачкан пакет цигари и запалка.

— Ти дойде сам. Тя запали две цигари едновременно — в този жест отново имаше нещо театрално, неестествено. Много пъти бях виждал това в старите холивудски филми, но никога на живо. Без да ме пита, пъхна едната цигара в устата ми. Аз дръпнах с наслада — за последно бях пушил чак в Харков. Тютюнът беше силен. Погледнах пакета — цигарите бяха непознати, полски, явно евтини. И в този момент проумях думите й. — Дошъл съм сам?

— Да. Започна да тропаш по вратата и аз отворих. А ти се строполи на пода. Защо, според теб как е? — Спомням си как търсех кулата ти и измръзвах — излъгах аз, без да ми мигне окото. По-точно не излъгах, а казах част от истината… — Сигурен бях, че ще измръзна до смърт.

— Не, ти дойде сам. — Марта ме погледна замислено. Явно почувства, че има нещо недоизказано… — Интересно, ние с теб на руски ли говорим, или на полски? — бързо се поинтересувах аз.

— На руски — отвърна девойката раздразнено.

— Сякаш не знаеш, че митничарите общуват с всеки на родния му език.

— Аха — кимнах. — Чете ли вестника?

— Четох го.

— Е, и какво смяташ да правиш? Марта се намръщи.

— Как беше във вашите приказки? Ще те изкъпя, ще те нахраня, а после ще те изям?

— Е, ти изобщо не приличаш на Баба Яга — уверих я.

— Отдавна ли стана митничар?

— Преди девет години. Бях съвсем млада. — Тя дръпна силно, по мъжки от цигарата, поглеждайки ме с любопитство.

— Като се окопитиш, тръгвай накъдето щеш. Няма да те задържам. Но и няма да те крия, имай го предвид! — Благодаря и за това — рекох аз.