Читать «Белова» онлайн - страница 32

Сергей Лукяненко

— Понякога си мисля, че всеки свят от Веригата е населен с хора. Само че ние невинаги ги виждаме. И ако не ни е нужно нищо от съответния свят, не ги и търсим… Тя се приближи към третата врата, постоя замислено и попита: — Бил ли си в Антик?

— Не. Но много съм слушал за него.

— Смешен свят — изсумтя тя.

— Не се отдалечавай много, ако излезеш през вратата — местните ще те забележат. Зад третата врата беше ден. Слънчев и топъл. Вратата водеше към тясна уличка, на която стояха каменни къщи — не построени от тухли, а именно от камъни; надеждно, но грубо, с тесни процепи — или неостъклени прозорци, или бойници, или вентилационни отвори. — Търговски складове — каза Марта. Това го разбирах. Порталите почти винаги се откриваха на пусти места, излизащата на площада врата към Елблонг беше по-скоро изключение от правилата. Впрочем… нали моята кула също не беше израснала в предградията на Москва. Явно в родния за митничаря свят проходът можеше да се отвори в произволна точка. А после той врастваше в чуждите светове предпазливо, придържайки се към покрайнините…

— А кой ще ме забележи?

— Ето, не чуваш ли, идват. Наистина, чуха се стъпки. Покрай вратата, сякаш не я забелязаха, преминаха двама — мургав мускулест мъж със свободна бяла риза и бели панталони и старец, увит с бяло наметало. Кой знае защо, и двамата бяха боси. Мъжът носеше на рамото си дълъг сив тубус, явно доста тежък, поради което приличаше на гранатометчик от някаква страна от Третия свят, носещ на позицията си своя „Вампир“ или „Таволга“. Впечатлението се разваляше само от проблясващия златен обръч на шията му — през обръча минаваше сложна шарка и беше украсен с какви ли не диаманти.

— Кои са тези? — попитах смаяно. Освен клетите обитатели на Нирвана и много приличащите на нас жители на Кимгим, не бяха виждал обитатели на чужди светове.

— Господар с роба си — каза Марта. — Тук наблизо има гробарски склад. Явно човекът е беден, затова си е купил урна за кости, която, макар и голяма, е без гравировка… освен това, изглежда, е с намалена цена. Погледнах я накриво. Лицето й беше напълно сериозно.

— Робът е онзи със златния нашийник с диамантите? — уточних аз.

— Да. Това смущава ли те? Богат роб. — И беден господар? Той какво, не може ли да вземе парите на роба си? — Не, не може. Тук има много развито робовладелско общество. Тук робът може да обядва трюфели, фоа гра и черен хайвер, да спи на пухен дюшек, да има слуги и да издържа любовници.

— И да има собствени роби…

— Не — отвърна рязко Марта.

— Ето това не може. Привилегия на свободния човек. Тукашното общество е много странно. Погледнах в гръб могъщия роб и грохналия старец и попитах: — А ще влязат ли костите в тази кутия? — Ще влязат. Та нали ги стриват на прах. Първо оставят тялото да бъде изядено от птиците, лисиците или рибите — кой както предпочита. После събират костите, раздробяват ги и ги изсипват в този цилиндър. Слагат го на покрива на къщата или на гробището, ако къщата не се наследи от кръвен роднина. Изтръпнах.