Читать «Белова» онлайн - страница 173

— Добре. Градското сметище устройва ли те?

— Не спираш да се шегуваш… Нека да е извън града, по пътя за Мечите езера, където миналата година празнувахме рождения ден на Виталий.

— Е, това пък е съвсем скучно, насред калното чисто поле, като богатири… Там сега всичко се е разкиснало и си е направо гьол. Да го направим в двора ти, където е затворената детска градина? Там има малко вътрешно дворче, нищо няма да се види отстрани.

— Та нали там вечно висят пияници?

— Защо пияници, ние с теб също сме заливали там. Ако някой ни пречи, ще го изгоним с шутове. Колко му е? Погледнах през прозореца. Затворената преди пет години детска градина беше триетажно здание във формата на квадрат. Навярно за да има къде да се разхождат малчуганите, ако духа силен вятър.

— Неудобно е някак — казах.

 — Разправят, че раждаемостта сега се повишава, искат да я ремонтират и пак да я отворят. — Е, и какво? Който остане, ще разчисти след себе си. А и на теб ти е близо.

— Добре — съгласих се.

— Това наистина не е помпозно място.

— Тогава избери оръжие. Замислих се, разсеяно оглеждайки кухнята.

— Нека да е с ножове.

— Ти какво, в кухнята ли си?

— Аха.

— Кириле — рече внимателно Котя, — това не е най-добрият избор. Държал ли си скоро нож в ръката си?

 — Съвсем скоро. Преди две седмици тук, в тази кухня, забих един в акушерката Наталия.

— Да, извинявай. Но искам да те предупредя, че ми се е налагало…

— Досещам се.

— Да ти донеса ли?

— Нож ли? Благодаря, имам си.

 — Тогава… тогава в дванайсет?

— Уговорихме се. Прекъснах връзката. Взех още една цигара, повъртях я в пръстите си. В гърлото ми дращеше, така че върнах цигарата в пакета. Ето колко просто е всичко. Всичко е много просто. И е близо, не се налага да ходя далеч. И къщата ми е пълна с оръжия. Впрочем трябва да взема подарения ми от Дитриш нож. На него би му било приятно, а и ножът е един такъв солиден…

Нагласих будилника на телефона за единайсет часа, загасих лампата и с телефон в ръка отидох в стаята. Кашу джафна сънено при появата ми, аз го избутах от възглавницата към краката ми, легнах и веднага заспах. Естествено, събудих се в единайсет и петнайсет, и то не от търпеливо пищящия телефон, а от лижещия лицето ми Кашу. В апартамента беше студено, радиаторите едва излъчваха топлина, а и бях оставил прозореца на кухнята отворен, за да се проветри от цигарения дим. Затворих прозореца, смених водата на кучето и му сипах от полезната за здравето гранулирана храна „Хилс“, от което Кашу изобщо не остана доволен. Родителите ми сигурно го бяха хранили с вредни и вкусни късчета от човешката трапеза…

Докато Кашу неохотно закусваше, си взех душ, отмивайки с удоволствие остатъците от съня. Японският ментов шампоан ме пробуди окончателно. Надникнах в кухнята, където беше станало по-топло, извадих от хладилника парче вкаменен от старост пушен салам, отрязах няколко резенчета и ги сдъвках, пийвайки си чай. Кафето вече не ми влизаше в гърлото. В дванайсет без двайсет написах кратка бележка до родителите ми. За всеки случай. Съобщавах им, че с мен всичко е наред, но съм принуден да замина спешно и няма да се върна скоро. После бързо разходих Кашу до самия вход, като заслужих много неодобрителен поглед от съседката Галина Романовна, която се връщаше от магазина. Какво да се прави, такава свиня съм…