Читать «Белова» онлайн - страница 17

— Ох, каква красота… — промърморих. Страстта на Василиса към пиенето на чай беше очевидна: лимонче върху чинийка, сметана, захар — насипна и на бучки, бяла, светлокафява и кафява, тръстикова; курабийки, бисквити, вафли, бонбони…

— Очаквам гости — рече Василиса, леко смутена.

— От Нирвана?

— Да. — Тя кимна към прозореца, зад който слънцето печеше здраво и се зеленееше летният листак на дърветата.

— Договорила съм се с местните веднъж седмично да пращат децата при мен. Пием чай, после ги уча… е, не мога да заместя училището, но все пак… Нирвана беше светът, където се запознахме — моята кула и Василисината ковачница там се намираха съвсем наблизо. Красив, изумителен свят с мек климат и пълно отсъствие на животни — местната растителност отделяше във въздуха психотомиметик с доста своеобразно свойство. Той даваше необичайна яркост на усещанията и почти напълно потушаваше волята. Човек може да умира от жажда на две крачки от ручей, да усеща жаждата, но да не желае да извърви тези две крачки и да не изпитва мъчение. Почти като мързеливата котка от вица, която половин час пищяла, настъпила… е, да речем, опашката си. На функционалите, естествено, отровеният въздух на Нирвана не вредеше. Но те и не изпитваха особена нужда от още един свят-курорт. Затова Нирвана се използваше като място за заточаване на хора, които по един или друг начин застрашаваха функционалите. Хуманно и надеждно. След период на адаптация хората придобиваха навика да се самообслужват, някои дори бяха способни да ловят риба или да отглеждат кокошки. Колкото и да е странно, понякога им се раждаха и деца. Старият Фройд щеше да остане много доволен от това… На един страничен наблюдател Селището на заточените можеше да заприлича на резерват на идиоти — толкова лениви, тромави и отпуснати бяха обитателите. Но ужасът на ситуацията се заключваше в това, че с разума им всичко си беше наред. Не им достигаше само воля.

— На какво ги учиш? — попитах аз.

 — Да четат, да пишат? Василиса поклати глава.

— Безполезно. Е, учат се, но така или иначе не четат. Нямат мотивация.

— Сигурна ли си, че тези изпарения не попадат в нашия свят? — попитах аз, наливайки си чай. Василиса се усмихна. — Да бе… Уча ги да си мият зъбите и ръцете. Да си свалят гащите, когато ходят по нужда. Да си превързват раните. Да мият съдовете.

— Струва ми се, че всичко това не е каквото трябва — казах аз.

— Та те не са дебили. Тук има проблеми с мотивацията. С волята. Защо не се консултираш с психолог, току-виж те посъветва нещо? Те трябва да се учат не как да си мият ръцете, а как да постигат целите си. И изобщо да си поставят цели. Без това нищо няма да се получи.

— Ще си помисля. — Василиса ме погледна с любопитство.

— А на теб — браво, Кириле. Отстрани по-добре се вижда…

Разказвай, какво стана с теб? Как се сдърпа с Наталия? Не се колебах дълго. Да премълчаваш, когато пред теб е единственият човек, способен да ти помогне, е не просто нечестно, а направо глупаво. Разказах й всичко. Пиехме чай, като Василиса, независимо от сериозността на разговора, постоянно затопляше самовара и следеше чашките да не остават празни. Навярно пиенето на чай за нея беше не по-малко важно, отколкото е било за англичаните във викторианската епоха. Разказах й за разговора с Илан — бунтовницата, която някога е била функционал-лекар. За приятелката й Настя, с нейните игрички на Съпротива… За Наталия Иванова, която не беше одобрила тези игри. За Котя, оказал се куратор на нашата Земя. За Земя-1. За това как едва не ме убиха. И за това как започнах да убивам. — Ние сме лабораторен полигон на арканците — казах аз. — Те умеят да превръщат обикновените хора във функционали. — Защо? — попита Василиса с любопитство. — Това е техният метод да управляват световете. По някакъв начин изчисляват как да постигнат желаните резултати. Като във фантастиката — можело ли е да се избегне Втората световна война, като се убие Хитлер в детството му, и дали това е хуманно. А тук дори не е необходимо да се убива когото и да било. Изваждат някого от живота, превръщат го във функционал — и ето че светът се променя. Един човек е достатъчен, за да тръгне целият свят по друг път.