Читать «Белова» онлайн - страница 16

— Къде лъжат? — попита Василиса, когато разбра, че съм стигнал до края.

— В разни дреболии. Обърнах вестника. Намерих кръстословица и хумористична колонка. Страницата беше изпълнена с голям некролог на Наталия Иванова, за която си спомняха бившите й подопечни, и нещо като раздел с обяви, където се изброяваха и рекламираха нови функционали.

— Нали не си убил Иванова? — попита Василиса. Помълчах. После я погледнах в очите.

— Убих я. Даже два пъти. Но втория път се получи. — Браво — каза Василиса и ме потупа приятелски по рамото. Олюлях се.

— Ох, каква мръсница беше… само ако знаеше… не, един мъж не може да разбере каква мръсница беше тя. Закусвал ли си?

— Да.

— Все едно, да вървим, ще пием чай.

3

Всеки народ си има традиции, които вече не намират отклик вътре в страната, но прекрасно вървят в чужбина. Може даже да се каже, че колкото по-красива и екзотична е традицията, толкова по-малки шансове има да оцелее в родината (между другото, нещо подобно се случва и с хората). Повечето шотландци от мъжки пол предпочитат да носят панталони — затова пък рядко някой турист ще излезе от възпятата от Бърнс страна на ръжта и калуната без раиран килт. Повечето французи не могат да гледат без потреперване змиорките и жабешките бутчета, на които се дивят жадните за екзотика туристи. Дори японците, вместо да се любуват на цъфтящата по склоновете на Фуджияма сакура и да изучават прийомите на каратето преди обяда от суши и саке, предпочитат да пийнат набързо бира с хамбургер, докато гледат американски клип. Русия твърдо е сред лидерите на този процес на битова глобализация. Добре, че се върна квасът, изтласквайки всевъзможните коли, и намаляха шегите за валенките*, в действителност незаменими по време на руската зима. Дори сарафаните**, каскетите и рубашките, благодарение на старанията на моделиерите, се завърнаха в нов облик.

[* Валенки — зимни плъстени ботуши. — Бел.прев.]

 [** Сарафан — руска национална рокля без ръкави. — Бел.прев.]

Но ако нещо явно се беше превърнало в туристически сувенир, това беше самоварът. Той беше умрял заедно с големите семейства, които се събираха на една маса; заедно със съвместните вечери — бавни, без включени телевизори и без затоплени в микровълновата печка полуфабрикати. Известно време още държаха като украшения на празничната маса тумбестите самовари, купуваха ги за рожден ден, за Нова година и за Първи май, но все пак ги купуваха — и най-вкусният чай на детството беше чаят, приготвян със самовар. А после разноцветните пластмасови електрически кани убиха окончателно самоварите. По-лесно беше да се донесе каната от кухнята и да се постави пред гостите кутията с пакетчета чай, вместо да се мъкне самоварът и да се запарва чаят по всички правила. Вече не си спомнях кога за последно ми се беше налагало да седя на маса със самовар. Дори Василиса предния път беше използвала електрическа кана. Сега на масата имаше самовар. Голям, осемдесет литра. Съдейки по вида му, често влизаше в употреба.