Читать «Белова» онлайн - страница 165

— И ти пишеш на куратора? Нещо в тона ми го накара да отговори, макар пристъпът на откровеност вече да беше приключил. — Откъде да знам? На акушерите, куратора… на някой друг. Да се оправят. Моята работа е лесна — да поддържам реда на територията си.

— Да, разделяне на властите — казах разочаровано.

— За съжаление всичко е точно така. Като при най-елементарните организми… нервните ганглии са разхвърляни из цялото тяло, няма мозък. Много ефективно… И в този момент сякаш ме удариха с чук по главата. Надигнах се и възкликнах:

— Кшищоф! Мой полски приятелю! Дай да те разцелувам! Нервите на полицая се сринаха окончателно. Той изскочи с грохот иззад масата, събаряйки и чинията си с недояден бифтек, и чашата с минерална вода.

— Той е психопат, Марта! Да си тръгваме! Уплашен функционал-полицай — това е рядка гледка. Марта ме погледна с подозрение.

— Откъде изведнъж такава любов към пан Кшищоф? — Подсказа на глупака една мисъл — казах аз, лъчезарно усмихнат.

— Ненапразно наминах през вас, ненапразно! — Може би си прав, Кшищоф — каза Марта и се изправи. Забави се за секунда, попита:

— Имаш ли пари да си платиш?

— Откъде? — отговорих весело.

— Аз съм известен жиголо, момичетата ми плащат сметките в ресторантите. Марта безмълвно сложи на масата няколко едри банкноти и двамата с Кшищоф си тръгнаха. Но дори това не ми развали настроението. Извиних се пред разсърдения сервитьор за несдържаността на приятелите ми и му помогнах да вдигне стола, съборен от полицая. Когато видя парите върху масата, сервитьорът веднага омекна. Все пак ми донесоха чревцата и похапнах. А после поръчах кафе и сладолед. Нали понякога трябва да се сбъдват детските мечти? Да се наядеш със сладолед до пръсване, да се возиш на пожарна, да спасиш света… Интересно, има ли функционали-пожарникари? Едни такива огнеупорни и храбри, спасяващи от огъня особено ценни хора? А после се чу слаб шум на двигател. Към кафенето се приближи и спря кола — малък градски автомобил, на чиято задна седалка, ако изобщо се напъха някой, ще са или две деца, или едро куче. Иззад волана бавно излезе мъж на средна възраст с красивата униформа на полските пощенски служби. Изпиука сигнализацията, той заключи колата и тръгна към мен. Аз си пиех кафето и го гледах. Него, първия, когото видях преди две седмици, когато станах функционал — пощальонът, дошъл с каляска, както е прието в Кимгим…

— Имате писмо — каза пощальонът, докато слагаше пред мен плик и сядаше на мястото на Кшищоф.

— Това е той, това е той, нашият функционален пощальон! — казах аз весело.

— Така и си мислех, че ще кажете нещо подобно — усмихна се смутено мъжът. Потърка горната част на носа си.

— Та как го казахте? Ганглии? По цялото тяло? Добро сравнение.

— Може и да няма мозък — казах аз.

— Но виж, нерви трябва да има. Решения може да взема всеки, на когото това му влиза в задълженията. Но някой трябва да отнесе сигнала от рецептора до ефектора. Дори и ако по пътя на обработването на сигнала не се намесва никакъв мозък… от кого е писмото? От пан Пшебижински?