Читать «Белова» онлайн - страница 158

— Дадох неправилна заповед — казах.

— Извинявай. Да кажа ли да ни спусне?

— Заповедта беше правилна — някак небрежно махна с ръка роботът.

— Качиха ни на покрива, защото така трябваше.

— На кого му е притрябвало? Роботът мълчеше.

— Там, долу, ми казаха за някакъв пазител — съобщих аз. Предпазливо се отдалечих на няколко крачки от робота. Повърхността на покрива беше твърда, грапава, с едва забележим наклон. И въпреки това си беше страшничко…

— Кой може да е това? Пазител на музея?

— Ангел — каза замислено роботът.

— Ангел пазител? — засмях се аз.

— Добре би било да има такъв. Впрочем аз сигурно имам и не му се налага да скуча…

— Млъкни — рече рязко роботът.

— Ангелът се приближава. Обърнах се и проследих погледа му. И коленете ми започнаха да треперят. По рехавата облачна вата, като по твърда земя, към нас вървеше ангел. Двойно по-висок от човек, с блестящи бели одежди, с пламтящ огнен меч в ръцете. Зад гърба му лениво и ненужно махаха във въздуха две снежнобели криле. Косите на ангела се спускаха на бели къдрици по раменете му, изпод висящите дрехи се подаваха боси крака. От време на време той загребваше с тях късчета от облаците, а понякога крачеше направо по въздуха. Очите му — огромни, мъдри, но при това напълно човешки — гледаха към нас.

— Отдръпни се, човеко — каза роботът. Не се наложи да ме молят — отскочих настрани, забравил за страха си от височината. Устните ми сами се захванаха да шепнат: — Господи… Господи, отче наш… Вярвам, защото не вярвам… Тоест вярвам, вярвам… Боже мой, аз… вярвам. Роботът разпери ръце и чух противно стържене, сякаш се търкаха метални пластини. После той заговори напевно и не разбрах веднага, че това са стихове:

 Докато безумно се пилеех, очаквайки последния си час, Господ ми изпрати ангел с движения величави…

Разнесе се тънко цвърчене, сякаш няколко шевни машини са се заели да дупчат плат с иглите си. На гръдта на приближаващия се ангел разцъфнаха кървави точки. От равномерно размахващите се криле полетяха дълги бели пера. Блещукащите дрехи на ангела се късаха на тънки ивици — носени от вятъра, вече окървавени. А роботът продължаваше да декламира. 

 Той гледаше строго и чуждо, покорен на заповедта. Без да изпита ни болка, ни глад, без да се усъмни дори.

 Чуха се два кратки пукота и ангелът беше обгърнат от прозрачен син пламък. Огънят обхвана с лепкави пипала тялото му, кротко пламнаха косите му. Ангелът продължаваше да върви, без да откъсва поглед от безумния поет.