Читать «Белова» онлайн - страница 157

 Е, хората обичат да използват в творчеството си красивите декори! Само че в живота по принцип не стават такива неща. Хитлер и Сталин не се бият с мечове насред разрушения Райхстаг, космическите кораби не излитат от Червения площад и изобщо събитията, променили лицето на света, се вършат в тихи кабинети от скучни хора с безупречни официални костюми. Ние живеем в скучни времена. И точно заради това толкова обичаме красивите картини. Платформата се носеше между етажите, следвайки всички извивки на небостъргача. Покрай нас прелиташе етаж след етаж. Стъклени вериги, шкафове, наклонени табла… мяркаха се и изчезваха скелети на динозаври, чучело на мамонт, тромав парен локомотив… Музей. Наистина музей. Подходящ декор за нещо весело. Но не и за Най-важната битка. Напразно е блуждаел наоколо роботът с човешко съзнание, напразно се стремих да дойда тук. На мен ми е нужно сърцето на функционалите, а един музей изобщо не е подходящ за ролята на генерален щаб или правителствен дворец. Разбира се, това здание е ценно за тях. Ненапразно се намира в родния им свят. Събиране на уникати и чудесии, съхраняване на чуждата, преправена и изкривена история. Но дори и някак да бъде унищожено — това ще бъде само дребно ухапване за тях. Не намерих Сърцето на мрака. Извинявайте, кардинал Рудолф, не се получи. Много се старах, но…

Натискът на въздуха стана още по-силен. Странно, като че ли не се бяхме ускорявали… Вдигнах глава и видях как таванът стремително се приближава. Асансьорът беше прекосил цялото здание и сега щеше да ни размаже. Нима бях дал неправилна заповед, нима механизмите на зданието се бяха възползвали от думите „на самия връх“ като възможност да ни сплескат? Майчице, какви ги забърк… Таванът се разтвори над нас и платформата започна да забавя движението си. Инерцията ме изхвърли нагоре и ме завъртя над платформата, едва я докосвах с крака, почти плувах във въздуха… Една гъвкава металическа ръка ме хвана здраво за рамото, притисна ме към металическото тяло. Платформата спря.

— Благодаря… Анатол… — промърморих аз, придобил отново опора.

— Още веднъж благодаря. Роботът мълчеше, оглеждайки се. Аз се откъснах от топлото му гладко туловище и последвах примера му. Покрив като покрив. Изглежда, с едва забележим наклон към краищата. Имаше леко ограждение, макар и да липсваше всякакво желание за приближаване до ръба. Впрочем височината беше маскирана от облаците — покривът на зданието се подаваше леко над тях. Странно, нереално усещане… Като на палубата на плаващ в небето кораб. Сивкави кълба на вълните, земя в далечината — видях градчето, в плетеницата от улици се мярна дори библиотеката. Малко встрани — планини, превърнали се в равно като маса плато… там, където вървях, опитвайки се да разбера в какъв свят съм попаднал и какво трябва да направя. Наблизо от облаците се подаваха върховете на другите небостъргачи, съставляващи ветрилото — повече от двайсет допиращи се площадки, повече от двайсет свята. Помислих си колко малко всъщност е това в сравнение с безкрайността. Колко малко е и колко странно е да изразходваш сили и знания, за да покориш още един свят, за да се разбереш с упоритата Твърд или да влезеш в битка с родния свят на Анатол. Защо, защо ли правят всичко това? Да се научат да пътешестват от свят в свят, да покорят пространството и времето — и всичко това за такава глупава, първобитна експанзия… Какво ги движи?