Читать «Белова» онлайн - страница 155

— Вода? — прозвуча безучастният глас. На рецепцията се появи чаша с вода. Най-обикновена. Станах и я пресуших на един дъх.

— Още вода?

— Благодаря, няма нужда — казах аз пресипнало.

 — Щом цяла чаша не може да ми помогне да се избавя от този отвратителен вкус… В гърлото ми още пареше, но болката ме напускаше. Отново преставах да съм функционал, но бях оцелял. Успях.

— Мога ли да вляза?

— Вие сте функционал. Имате право да влезете в музея. Пазителят е уведомен.

— Музей? Какъв пазител? — попитах аз. Но не последва отговор.

— Ей… — Обърнах се към вратата.

— С мен има робот. Той трябва да влезе!

— Роботът може да влезе. Приближих се към вратата, тя се разтвори послушно, сякаш беше врата на някакъв хипермаркет. Размахах ръце. Роботът се размърда и мигновено, както не умеят живите същества, премина от неподвижност към бяг. Тежките удари на краката му тресяха земята. Отдръпнах се и масивната металическа буца прелетя покрай мен, забави ход, бавно се обърна, оглеждайки се.

— Пуснаха ни, Анатол.

— Откъде знаеш името ми?

— Наложи се да стана функционал, за да премина. Митничарите се свързват с база данни. Това е много, много хубава база данни.

— Отдавна не са ме наричали с това име.

— Сякаш сметнал разговора за приключен, роботът се извърна, заобиколи рецепцията и тръгна покрай стената.

— По-добре ме наричай „роботе“.

— Добре. Знам къде се намираме. Това е музей. Роботът не отговори. Завърши движението си, спирайки при стената срещу вратата.

— Ела. Тук има скрита врата, би трябвало да се отвори пред теб. Приближих се. И стената се отвори точно по същия начин, разделяйки се на две крила. Роботът веднага се хвърли през отвора, сякаш очаквайки, че могат да го спрат. Аз влязох след него. У мен се появи усещането, че отвътре целият силобат е празен. Една кутия без прегради и етажи, от която израстват кулите пластини. Постоях, погледнах надясно, наляво. Роботът тръгна надясно, а аз от инат — наляво. Широкичък коридор. Таванът — на петнайсет метра над главата. Равни сиви стени, по тавана — светлинни панели, разхвърляни в сложна шарка. По пода — правоъгълни платформи с размери около три на пет метра, разположени на равни разстояния една от друга. По краищата си платформите са оградени от перила. Асансьори? Май да. Таванът над тях изглежда цял, но това нищо не значи. Лесно се вижда, че всяка кула си има свой асансьор. Приближих се до най-близката платформа. Стената зад нея се оказа не равна, а покрита с плитки барелефи. Църкви, катедрали, коленичили хора, горящи клади, стада от някакви чудовища, носещи се подир хората.