Читать «Белова» онлайн - страница 12

[* Вареники — украинско национално ястие, тестени топки с плънка от извара, месо, плодове и зеленчуци. — Бел.прев.]

Впрочем улицата не ми донесе облекчение. Наблизо явно имаше някакъв голям институт или университет (Дали не е Харковският университет? Не знам, интуицията не ми подсказва нищо.), накъдето и отиваха студенти за първата си лекция. След минута се улових, че откровено се заглеждам в крачещата по паралелен курс студентка, а тя ми се усмихна напълно доброжелателно в отговор и рязко сви в пресечката, промърморвайки: „Трябва да се ожениш, господине…“. За съжаление не бях дошъл за невяста. Нито пък за вареники.

Приседнах на пейката в двора на стара триетажна къща — оронена мазилка, подпрени с парчета от релси малки балкончета с извити нащърбени колонки, бели стъклопакети в стари сиви рамки. В сградата имаше нещо неуловимо московско — от старата, следвоенна Москва. Навярно наистина беше построена от московски строители? През войната Харков е бил разрушен почти до основи, няколко пъти е бил завладяван ту от едната, ту от другата страна. Така че е бил построен отново, от цялата страна, и се е получил на места подобен на Москва, на места — на други градове…

 Как да намеря жената на име Василиса? Когато самият аз бях митничар, имах чувство за посока, което ми помагаше да се върна към скрития в старата водонапорна кула кръстопът между световете. Но дори тогава не чувствах чуждите портали. А и разпознавах функционалите едва при среща лице в лице. Идеята ми да дойда в Харков, да намеря Василиса и да я помоля за помощ, си беше доста съмнителна от самото начало. Да, ние някак от първия момент си станахме симпатични един на друг. И изпитвахме неприязън към неведомите кукловоди, които ни бяха направили функционали. Василиса, както разбрах, по принцип беше доброволен отшелник и не контактуваше особено често с колегите си. Но защо реших, че ще тръгне да ми помага, рискувайки всичко? Само защото я познавах по-добре от останалите митничари? А и това не беше сигурно. С немския митничар си общувахме не по-малко дружелюбно… едва не се побратимихме…

Докато в главата ми минаваха тези невесели размисли, аз пушех, подгизвах и изпадах в депресия. Какво правя тук? Не е ли по-добре ясно да покажа на функционалите, че изобщо нямам намерение да воювам с тях… че могат да ме оставят на мира… Току-виж се получи? А аз ще се върна вкъщи. В „Бит и байт“ ще ме нахокат за самоотлъчката, но сигурно ще ме вземат обратно. Че дори и да не ме вземат! Какво, да не смятам до старини да пробутвам на пъпчиви тийнейджъри „яки видеокарти“ и да доказвам на престарели счетоводители, че „този компютър е много мощен, с мишка, монитор и интернет“! Ще постъпя в университета. Във Физико-математическия факултет. За да… изобретя машина за преминаване между световете. Ще се намъкна на Земя-1… не, по-добре на Земя-0, която, както предполагам, стои зад всичко това. И ще им дам да разберат! С два меча на гърба и автомат на гърдите! Поръсен със светена вода и изучил тибетската бойна магия! Всичко — в духа на фантастиката на Мелников…