Читать «Белова» онлайн - страница 10

— До Харков — настойчиво повторих аз.

— Моето е лесна работа, да въртя кормилото — сви рамене таксиджията.

— Но имай предвид, че ако документите ти не са наред или току-виж на границата намерят в теб наркотици или оръжие… това са си твои проблеми.

— Нямам никакво оръжие — отговорих аз.

— И никога не съм се занимавал с наркотици. С такива мисли, а вземаш пътници? Шофьорът кимна. — Вземам. Трябва да се живее… И свали прозореца, тук се вмириса на бира… Ще ни спрат катаджиите — иди доказвай, че не съм пил аз… Не запомних пътя до Курск — спах. Едва таксиджията потегли от дома си, където връчи парите на сънената си жена, и се изключих. Сънувах разни безсмислици, от онези, които дори не запомняш, но след събуждането оставят тягостно усещане. Събудих се чак на излизане от Курск. Шофьорът беше спрял да зареди волгата и беше отишъл до магазинчето да купи две чаши студено кафе. Спирането ме събуди по-успешно от всякакви дупки по пътя Орел — Курск. Размърдах се и изгледах с присвити очи върналия се таксиджия. Бензинът бълбукаше и пълнеше резервоара. Опакованата в тенекия кофеинова течност — не можех да си извъртя езика да я нарека „кафе“ — също бълбукаше, докато течеше по хранопровода му и пълнеше стомаха му. Вкусът на такива напитки ме кара да мисля за тях изключително в оскъдни медицински термини. — Искаш ли? — попита шофьорът. Изглежда се беше убедил, че нямам намерение да го нападам с цел да му взема колата, и беше поомекнал.

— Тук има ли тоалетна?

— Там, в магазинчето. — Тогава ще отида да се разтъпча… Когато се върнах, взех предложеното ми кафе, отворих го и отпих. Зареждането с бензин свърши и се върнахме на пътя. Започваше да се съмва. Запалих цигара и свалих стъклото до долу. Въздухът беше прохладен и свеж — тук зимата още не беше настъпила, бях се върнал в късната есен.

— Странен си ти — промърмори изведнъж таксиджията.

— Като че ли хем си наш… хем не си. Не си бандит, а пръскаш пари, без да ги броиш. Ето, заспа… А ако те бях фраснал по главата — и в канавката?

— Нали виждам, че няма да ме фраснеш — казах аз. — Виждал той… — изсумтя шофьорът. Колата се носеше по нощното шосе. Подрънкваше — ремонтираният през пролетта път до зимата вече беше успял да се разбие. Откъде знам кога са оправяли пътя? Откъде знам разстоянията между градовете? В края на краищата откъде знам, че жената на таксиджията се казва Океана, че е по-млада от него с десет години и прекарва остатъка от тази нощ в леглото на съседа — с мълчаливата благосклонност на майка си, която живее с тях… А името на шофьора не го знам. Някакви остатъчни способности на функционал? Появяващи се случайно образи?

— Странен си ти — повтори шофьорът.

— Знам.

— Кое е по-важно за теб, момче, да се добереш по-бързо до Харков или да не се чувстваш като глупак?

— Ама че въпрос… — изхъмках.

— Естествено, и едното, и другото би било добре. Но по-важното е да се добера.