Читать «Белова» онлайн - страница 13

Спомняйки си за Мелников, неволно се сетих и за Котя. И ето в този момент се почувствах съвсем скапано. Станах, загасих втората цигара, която бях запалил веднага след първата, и тръгнах през двора. Харков е голям град. Метро и всичко останало, както си се полага. А на първо място — огромно количество къщи. Тук не бяха пестили площ, строителството беше високо само на отделни места. Но защо Василиса е оттук? Ако беше от някой уютен малък Бобруйск…

Следващите няколко двора — мокри, мрачни, унили — преминах потънал в мислите си и без да забелязвам почти нищо. Къщите бяха на хълм, между тях се виеше асфалтиран път, заобикаляйки дъсчените огради на градинките отпред — странна особеност на милионния град, едва ли разрешена от закона. Но на юг всичко е по-лесно. Далеч от идиотската схема „разрешено-неразрешено“, по-близо до реалния живот. Беше напълно възможно жителите спокойно да си отглеждат лучец и копър направо до входа…

А после нещо ме накара да спра — близо до тясната алея на изхода от поредния двор. Това „нещо“ беше трудно да се предаде с думи. На самата граница между реалното и приказното, видяно и доизмислено — като бърза сянка, зърната с периферното зрение и потънала в нищото. Огледах се. Заслушах се. Ако разчитах на притъпеното ми от цигарите обоняние, нямаше да усетя нищо! Този двор беше _различен_. Тук не бяха окапали всички листа от дърветата. Завесите на прозорците бяха по-ярки. На первазите им пламтяха цветя — тържествуващо, подигравателно, сякаш произлизат от розовия храст на Герда и Кай. Черен котарак, излежаващ се на багажника… пардон, на капака на запорожец… направо лъщеше, а и по размери можеше да се мери с тръстикова котка или малък рис. Между другото, и древният запорожец изглеждаше удивително бодро. Не реставрирана чудесия, не купчина вторични суровини, а именно кола — малка, но жилава. А и градинките пред къщата бяха заобиколени с кована ограда. Боядисана в отвратителен цвят, при това зацапана, но си беше истинска кована ограда. В тънък десен се преплитаха ягодови листа и гроздове на лоза. Над къщата, като последен щрих, се извисяваше кован ветропоказател — не някакъв си там банален петел, а дракон, разперил криле и изпускащ от зъбатата си паст разклонените езици на пламък. Стоборът от телевизионни антени по околните къщи сочеше към небето като пиките на отбраняваща се армия, забелязала неканен гост. Засмях се. Това беше като визитна картичка на Василиса — функционалът-митничар, раздаваща наляво-надясно изковани от нея предмети. Сега оставаше само да съобразя как изглежда митницата й отвън. Тя иронизираше нещо за кули, които винаги се появяват при мъжете… фройдизъм, демек…