Читать «Изкуството на заблудата» онлайн - страница 240

Докато се провираше под тръбата, той чу вик — мъжки вик, — породен от физическа болка, а не от ярост.

После се разнесе шляпане — някой бягаше през калта. Не един, а двама души, реши сержантът. Не към него, а в другата посока. Дали не бягаха от него? Беше ли видял Уокър светлината на фенерчето му? Беше ли чул приближаването му?

Или Матюс бягаше от Уокър, което беше по-вероятно, като се имаше предвид викът, който бе чул? Ламоя премина в спринт, като се изкушаваше да извика, но се опасяваше да не издаде присъствието си.

Когато халогенното му фенерче освети почервенелия от кръв парцал и назъбеното парче стъкло, увито в него, той не изпита страх, а стопляща надежда. Беше ли Уокър достатъчно умен, за да измисли подобно оръжие? Не му се вярваше. Беше ли отрязал главата на Прейър с парче стъкло? Едва ли. Тя го беше изиграла. По дяволите — тя го беше изиграла!

66.

Отвратителен късмет

Слабата жълта светлина на фенерчето разкри, че напред тунелът или правеше остър завой, или свършваше. Тази мисъл обсеби съзнанието на Матюс: глух тунел. Беше ли възнамерявал Уокър изобщо да я убива или просто бе искал да й предложи тялото на Нейтан Прейър като „подарък за сдобряване“? Дали не беше предизвикала всичко, което й се беше случило, като се бе опитала да вземе оръжието на Прейър?

Следващата й мисъл беше, че Уокър, лошо ранен и отчаян, нарочно я беше оставил да избяга напред, знаейки, че влиза в капан. Фенерът внезапно угасна. Дафни го разтърси, но не можа да го върне към живот. Тя се съсредоточи върху последното нещо, което беше видяла, и чийто образ в момента избледняваше пред очите й по начина, по който отслабваше светлината на един фенер. Купчина отломки няколко крачки напред и надясно. Уокър също бе намалил ход, щом фенерчето бе угаснало, вероятно подозирайки някаква клопка. Психоложката протегна ръце и тръгна бавно напред. Пълният мрак започна постепенно да губи гъстотата си. Отнякъде проникваше светлина, засега твърде слаба, но достатъчна, за да й вдъхне надежда.

Тя коленичи, прокара ръце по земята и напипа една тухла. Като я стисна здраво, Матюс се обърна и облегна гръб на студената мръсна стена до някаква подпора, която й заприлича на изгнила, разпадаща се, поставена вертикално железопътна траверса.

Никаква смърт не я плашеше повече от идеята да бъде погребана жива. Дафни опита да сдържи дъха си, за да чува по-добре, но кръвта, която пулсираше в ушите й, заглушаваше всички други звуци.

Тя можеше да си представи как Уокър се приближава към нея, но не можеше да го види, нито да го усети. Очите й се приспособиха още повече към заобикалящия я мрак и психоложката видя силуета на подпората, до която се криеше. Щом имаше светлина, значи имаше въздух. А щом имаше въздух, значи имаше отвор към повърхността.