Читать «Изкуството на заблудата» онлайн - страница 239

— И ти също си я обичал, нали?

Раменете на младежа се разтресоха.

— Никой не знае колко много я обичах — каза дрезгаво той.

Когато сгъна крака си, за да се изправи, жълтеникавата светлина на фенерчето придаде на лицето му млечен цвят. Това беше моментът на разсейване, който Матюс бе очаквала.

Тя грабна с лявата си ръка фенерчето, което Уокър държеше в дясната си ръка, и на лицето му се изписа удивление. С другата си ръка психоложката прекара със замах назъбеното стъкло от ключицата до пъпа на младежа, сякаш разкопчаваше цип.

Обзет от недоверие и от физически шок, Феръл сведе поглед към раната си, сякаш тя принадлежеше на някой друг. Като направи това, той без да иска защити гърлото си и провали втория й удар. Стъклото разсече врата му под ухото, но повърхностно. Уокър залитна назад, препъна се, падна на една ръка, после се надигна отново. И изрева като диво животно.

Матюс се изправи с усилие на крака и побягна с примигващото фенерче в ръка.

За своя изненада тя го чу да се втурва след нея.

64.

Ехо

Когато викът долетя до Болд, той беше толкова слаб, че лейтенантът можеше да си помисли, че идва от улицата над главата му, ако не беше музикалният му слух. И ако сетивата му не се бяха изострили заради влажния подземен гроб, в който се намираше.

— Чухте ли това? — попита той Бабкок.

— Не… Какво?

— Зад нас — каза Болд, като се обърна и насочи лъча на фенерчето си покрай нея.

Тя също се завъртя назад, сякаш можеха да видят нещо друго, освен пръст и изгнили дъски.

— Движим се в грешна посока.

— Но градът… Подземието… трябва да се движим нататък.

— Не вървим накъдето трябва — заяви той и тръгна в противоположната посока.

Бабкок остана на мястото си и му позволи да я подмине.

— Правите грешка.

Лейтенантът й подвикна в отговор:

— Това е мое право.

Жената побърза да го настигне.

65.

Бягство под гробове

Ламоя имаше око на полицай, нос на полицай и инстинкти на полицай, но сърце на обикновен човек, затова, когато слабите гласове, които следваше, изведнъж замлъкнаха — вече бе сигурен, че единият е на жена, — той се уплаши, че е изгубил Матюс завинаги.

Сержантът изостави усилията си да се придвижва безшумно и се втурна безразсъдно в тунела, пришпорван от опасенията си. Никакви остроумия не се въртяха в главата му и не напираха на устните му, никакви духовитости; целият беше само мускули, адреналин и решителност.

Чувствата, които човек изпитва към другите, често се проявяват по странен начин. На Ламоя му бяха необходими един тунел, миризмата на смърт и заглъхващи гласове, за да осъзнае истината, която криеше в сърцето си: нейният живот беше безценен за него. Трябваше да я спаси на всяка цена.

На места тунелът изглеждаше готов да се срути, стогодишните железопътни траверси се огъваха под тежестта и натиска на града, построен върху тях. Сержантът преминаваше през участъци, в които се редуваха горещина и студ, отвратителна смрад с липсата на каквито и да било миризми. Гробовете бяха по-плитки от тези катакомби. Той бягаше под гробове.

Мъжът видя недалеч пред себе си стена от тръби, които изглежда, запушваха тунела и си помисли: „Да измина целия този път, само за да открия, че е блокиран.“ Но когато се приближи, светлината на фенерчето му разкри илюзията — под най-долната тръба имаше достатъчно място, през което да се провре.