Читать «Изкуството на заблудата» онлайн - страница 223

Детектив Джералд Милхаус влетя в помещението, опасявайки се, че ще трябва да вика сапьорския отряд.

— Мамка му, шефе! Помислих, че сме те изгубили.

Болд отстъпи пред нахлуващия воден поток на покрития с плочки под. Той чу Милхаус и много добре знаеше, че трябва да му отговори, но вместо това откри, че бе изпаднал в транс, съзерцавайки как водата на пода образуваше вълнички, докато се завихряше в спирала, която се стесняваше при отводнителния канал и изчезваше в него.

„Човек неизбежно пропуска очевидното“ — помисли си Болд, като си спомни превърналата се в клише фраза, която казваха на всички начинаещи детективи. Това беше неговата версия на закона на Мърфи, която бе виждал в действие повече пъти, отколкото му се искаше.

— Лейтенант? — прозвуча отново гласът на Милхаус, който се опитваше да привлече вниманието му.

Болд се изчерви смутено не защото бе счупил мивката, а защото бе пренебрегнал простия закон на гравитацията.

Неговите инструкции към детектива бяха уклончиви, тъй като умът му работеше твърде бързо, за да формулира най-точното изречение.

— Доктор Сандра Бабкок от археологическия факултет в университета. — Напрегна мозъка си да си спомни името на човека, отговарящ за поддръжката на тунела за автобуси. Не можа да се сети. После внезапно то изплува. — И Чък Ибърсън… Поддръжка на тунела за автобуси на Трето авеню. Намери ги и двамата и ги доведи на спирката на площад „Пайънър“, колкото се може по-бързо. И без драми.

Милхаус снижи глас и каза нерешително:

— Шефе, чухте за Матюс и Гейнс, нали?

— Ще маркираш с тебешир гуми, ако тези двамата не бъдат след десет минути в споменатия автобусен тунел — отговори сухо Болд.

Детективът изхвърча паникьосано от мъжката тоалетна.

Лейтенантът положи огромно усилие да избегне емоциите при вземането на решение, да не хукне надолу по стълбите, да не се качи в колата си и да отпраши към местопрестъплението. Постави на първо място жертвите, а една от тях беше изчезнала. И тя бе изключително важна.

Събралата се на пода вода продължаваше да се вихри около канала и да изчезва в него, навявайки чувството за безвъзвратност и безнадеждност. Но Болд знаеше, че надеждата изобщо не бе загубена — той току-що бе открил липсващото парченце от мозайката.

55.

Тъмнина, моя стара приятелко…

Пространството — някакъв стар тунел — бе влажно, тъмно и тясно. Бяха стигнали там сравнително бързо, като минаха няколко пресечки, следвайки на север градския канал за поройни дъждовни води. Уокър бе отместил голяма решетка, монтирана в стената на канала, и я бе накарал да мине през отвора, който тя преграждаше. Сега Матюс вървеше приведена, като понякога газеше през лепкава кал, друг път през дълбока до глезените студена вода. Във въздуха миришеше на пръст, глина и едва доловимо — на море. Тя почти не обръщаше внимание на хлъзгавите предмети по пътя си, което й подсказваше красноречиво за крещящата нужда да открие начин да излезе от това положение, защото при нормални обстоятелства щеше да залита от погнуса при всеки допир с гъстите паяжини и невидимите предмети, които се хлъзгаха край голите й глезени.