Читать «Изкуството на заблудата» онлайн - страница 189

Двамата с Гейнс стигнаха задъхани до офисите на втория етаж на банката. Той потропа на една врата с табела „Вход забранен“ и само след миг беше посрещнат от привлекателна млада жена в спретнат сив костюм, зад която се виждаха двама мъже в униформата на охранители, застанали пред редица от пет черно-бели телевизионни монитора, свързани със скрити камери.

Всеки монитор предлагаше разнообразие от гледки към различни райони от банката, в това число фоайето, кабината с банкоматите и коридора, по който току-що бяха минали.

Гейнс попита Болд:

— Да не искаш да ми кажеш, че вече разполагаме със запис на извършените от него отвличания?

— Двайсет и четири часовите ленти се използват наново след седемдесет и два часа — обясни й с разочарован шепот лейтенантът. — Отвличанията са изтрити отдавна.

— Ами? — каза тя, като махна към мониторите. — Е, сега вече го имаме на запис.

Вандърхорст стоеше до едно гише, вдясно от голямата зала, с гръб към камерата. Детектив Франк Макензи не беше помръднал от позицията си до бюрото за попълване на чекове, което се намираше близо до главния вход и единствения изход към улицата.

Планът на Болд се въртеше около способността на Франк преднамерено да допуска грешка, докато се преструва на ченге под прикритие. Макензи, едър като дънер мъж със седемнайсетгодишен стаж в полицията, беше избран за тази роля отчасти заради легендарната си репутация на актьор. Всяко лято той се присъединяваше към театралната трупа в Ашланд, Орегон, отговаряща за провеждането на местния Шекспиров фестивал. Като лейтенант и ръководител на операцията, Болд беше длъжен да използва повечето си предимства.

Мониторите нямаха звук, затова суматохата, която настъпи на първия етаж на банката, протече мълчаливо по единия екран и това я направи да изглежда още по-зловеща и по-изолирана. Лу слушаше коментарите на полицейския диспечер в дясното си ухо, докато умът му анализираше обстановката.

— Можем ли да се придържаме към номер четири, моля? — попита Болд, когато двамата с Гейнс пристъпиха по-наблизо.

Тя прошепна:

— Предпочитам да участвам във филма, отколкото да го гледам.

— Все още не е късно да се включим — съобщи й лейтенантът. — Първо да видим колко е умен Вандърхорст. — Той вдигна радиостанцията си, натисна бутона за разговор и издаде заповедта, за която знаеше, че по-късно ще му търсят отговорност: — Окей, да го направим.

— Потвърждавам — чу се тихият отговор на диспечера Денис Шефър в слушалката в ухото му. Макензи бе получил заповед да „хвърли стръвта“. Останалите от екипа бяха вдигнати по тревога. Като при повечето операции, след неколкочасово чакане събитието в реално време се разиграваше за секунди или в краен случай, за няколко минути. През тези няколко скъпоценни мига отделните участници, които се намираха на различни улици, трябваше да се движат, да мислят и да съгласуват действията си в хармония. В противен случай Вандърхорст щеше да избяга. Денис Шефър беше режисьорът на пиесата, но Лу Болд беше авторът на сценария и като такъв, той слушаше и наблюдаваше внимателно.