Читать «Пътят на дракона» онлайн - страница 22

Стига, разбира се, имперската армия междувременно да не сринеше Ванаи със земята.

Вървеше през пазара и не виждаше никакви признаци за тревога по лицата наоколо. Така че Безел можеше и да е прав. Бог й бе свидетел, че изглеждаше напълно сигурен в себе си. Но пък той си изглеждаше така по принцип.

Замисли се дали Безел ще я погледне с други очи след две години, когато тя вече няма да е малкото момиче, което банката е взела под крилото си. Спря пред една сергия, където първокръвна жена продаваше парфюми, масла и шарени забрадки. На неогладен дървен кол беше закачено огледало, та клиентките да могат да се насладят на образа си. Ситрин спря пред огледалото и вдигна брадичка, както би го направила жена с истинско семейство.

— О, бедничката ми — каза продавачката. — Била си болна, нали? Да ти дам нещо за устните?

Ситрин поклати глава и побърза да отстъпи назад, но жената я хвана за ръкава.

— Не бягай, миличка. Половината ми клиентки идват при мен, защото са били болни. Като нищо ще прикрием тази твоя бледност, девойче.

— Не съм била… — успя да каже Ситрин.

— Не си? — прекъсна я жената и я задърпа към едно столче от вътрешната страна на сергията. Ароматът на рози и пръхкава земя беше толкова силен, че въздухът се дишаше трудно.

— Не съм болна — каза Ситрин. — Майка ми беше синайка. Това е… просто съм си такава.

Жената я изгледа жалостиво. И с право. Ситрин не притежаваше нито деликатната изваяна красота на майчиния си народ, нито солидния топъл земен чар на първокръвните момичета. Бяло муле, така й викаха другите деца, когато беше малка. Не беше нито едното, нито другото.

— Нищо де. То не пречи — каза утешително жената. — Седни, миличка, пък да видим какво може да се направи.

Накрая Ситрин си купи бурканче руж за устни само и само да се махне от сергията.

— Добре де, защо не му отпуснеш малко? — каза Кам. — Той е принцът все пак. Не е като да не знаеш къде да го намериш.

Магистър Иманиел вдигна поглед от чинията си. Изражението му бе любезно и неразгадаемо. Светлината на свещите се отразяваше в очите му. Беше дребен мъж с обрулена кожа и рехава коса, който при желание можеше да бъде безобиден като котенце или страшен като демон. Ситрин го познаваше от години, но още не можеше да прецени кое от двете е маска и кое — истинската му същност. В момента гласът му беше мек като очите.

— Ситрин? — каза той. — Защо няма да заема пари на принца?

— Защото ако реши, че не иска да ги върне, не можеш да го накараш.

Магистър Иманиел погледна Кам и вдигна рамене.

— Видя ли? Момичето знае. Банката има политика да не заема пари на хора, които смятат, че е под достойнството им да си връщат дълговете. А и кой казва, че имаме излишни пари за даване?

Кам поклати глава с престорено отчаяние и се пресегна да вземе солницата. Магистър Иманиел лапна хапка от агнешкото в чинията си и попита:

— А и защо не поиска заем от своите барони и дукове?