Читать «Пътят на дракона» онлайн - страница 20

„Няма да се повтори“ — беше казал.

И нямаше.

Ситрин бел Саркор

Повереница на Медеанската банка

Единственият ясен спомен на Ситрин за родителите й беше как й съобщават за смъртта им. Самите тях не помнеше, все едно са били призраци, че и по-малко. Баща си свързваше с топла прегръдка в дъжда и с аромата на тютюн. Майка си — с вкуса на филия, намазана с мед, и с усещането за фината, изящна ръка на синайка, която я гали по крачето. Не помнеше нито лицата им, нито гласовете им, но помнеше как ги изгуби.

По онова време беше на четири години. Детската й стая беше боядисана в бяло и лилаво. Малката Ситрин седеше до прозореца и пиеше чай с любимата си играчка — тралгунче, ушито от кафява кожа и напълнено с бобчета. Тъкмо му оправяше ушите, когато в стаята влезе бавачката й, по-бледа от обичайното, и каза, че чумата отнесла господаря и господарката, а Ситрин трябвало да се приготви за път. Щяла да ходи на друго място.

Тогава Ситрин не я разбра. За нея смъртта беше нещо, което подлежи на пазарлък, както се пазариш коя панделка да си сложиш в косата или колко сладка каша да изядеш на закуска. Не помнеше да е плакала много, помнеше само раздразнението си заради промяната в плановете.

Чак по-късно, в новото си и много по-тъмно жилище над банката, Ситрин разбра, че няма никакво значение колко силно ще крещи и колко горко ще плаче. Родителите й повече никога нямаше да дойдат при нея, защото, понеже бяха мъртви, вече не се интересуваха от малкото си момиче.

— Твърде много се тревожиш — каза Безел.

Седеше изтегнат на изтърканите дървени стъпала и явно се чувстваше у дома си. Той навсякъде се чувстваше у дома си. Беше на двайсет и една, значи четири години по-голям от Ситрин, косата му беше тъмна и къдрава, а широкото му лице беше създадено за усмивки. Плещите му бяха широки като на работник, но ръцете му бяха меки. Туниката му, също като нейната рокля, беше в цветовете на банката — червено и кафяво. На него тези цветове му отиваха. Ситрин знаеше, че Безел си има половин дузина любовници, и тайничко го ревнуваше от всички тях.

Седяха над Кривия площад и зяпаха шумното оживление на седмичния пазар за пресни стоки, стотиците сбутани нагъсто сергии с яркоцветни навеси, напъпили в основите на сградите и по краищата на площада като нови клонки на старо дърво. Зеленикавата вода в големия канал на Ванаи се плискаше в кея вдясно от тях, кръстосвана от тесни лодки и баржи. Пазарът гъгнеше с гласовете на рибопродавци и касапи, фермери и билкари, които хвалеха един през друг стоката си.

Повечето бяха първокръвни и чернохитинови тимзини, но тук-там Ситрин зърваше светлите стройни фигури на чистокръвни синаи, широките глави и подвижните хръткоподобни уши на тралгуни, тромавата походка на някое йему. Понеже беше израснала във Ванаи, беше виждала поне по един представител на почти всички човешки раси. Веднъж дори беше видяла удавен в един канал. Никога нямаше да забрави как мъжът я гледа отдолу нагоре с тъжни черни очи.