Читать «Пътят на кралете (Том I)» онлайн - страница 45

Фургонът продължаваше да върви. Едно и също всеки ден. Събуждаш се изтръпнал и с болки, след като си спал на пресекулки без постеля и завивка. Фургон по фургон пускаха робите да се разтъпчат и облекчат с железните окови на краката. После ги събираха, даваха им сутрешната помия и фургоните продължаваха по пътя си до следобедната помия. Още път. Вечерна помия, после черпак вода преди сън.

Клеймото със знака шаш на челото на Каладин все още беше напукано и кървеше. Поне покривът на клетката предпазваше от слънцето.

Вятърното духче се превърна в мъгла и се понесе като малко облаче. Доближи се до Каладин и при движението лицето й се очерта в предната част на облачето, сякаш тя отвяваше мъглицата назад и разкриваше нещо по-плътно отдолу. Мъглива, женствена и ъгловата. С такива любопитни очи. Каладин никога не беше виждал духче като нея.

— Другите плачат нощем — каза тя. — А ти не плачеш.

— Защо да плача? — отвърна той. — Какво ще промени това?

— Не знам. Защо всъщност плачат хората?

Той се усмихна и притвори очи.

— Попитай Всемогъщия защо хората плачат, малко духче, не питай мене.

Заради влажното лято в тези източни краища челото му беше покрито с капки пот и раната го щипеше от тях. Надяваше се скоро пак да има няколко седмици пролет. Времето и сезоните бяха непредсказуеми. Не се знаеше колко продължава всеки, но обикновено траеха по няколко седмици.

Фургонът продължаваше по пътя. След време Каладин усети слънчевата светлина върху лицето си. Отвори очи. Слънцето грееше през горната страна на клетката. Значи, два-три часа след пладне. Ами следобедната помия? Каладин се изправи, като се издърпа с ръка за една от стоманените пречки. Не можа да види Твлкав, който управляваше предния фургон, а само плосколикия Блут отзад. Наемникът беше облечен в мръсна риза с връзки отпред и с широкопола шапка срещу слънцето; копието и сопата му бяха на пейката до него. Не носеше меч, дори и Твлкав не носеше — не и толкова близо до алетските земи.

Тревата продължаваше да се разделя пред фургоните, изчезваше и след минаването им пак се появяваше. Пейзажът беше осеян със странни, непознати за Каладин храсти. Имаха дебели стволове и клонки, и бодливи зелени игли. Когато фургоните се приближаха прекалено, иглите се прибираха в клонките и оставяха усукани червеообразни стволове с възлести клони. Никнеха тук-там из хълмовете, издигаха се сред тревата като дребни стражи.

Фургоните все си вървяха, доста след пладне. Защо не спираме за храна?

Най-сетне водещият фургон спря. Следващите два се олюляха подире му, чулите с червените черупки се разшаваха и антените им взеха да се веят напред-назад. Чулите имаха формата на сандъци, с високи каменни черупки и дебели, прилични на пънове червени крака. Каладин беше чувал, че с щипците си можели да откъснат ръката на човек. Но чулите бяха кротки, особено домашните, и от времето си във войската той не знаеше някой да е получил от чул нещо повече от мудно побутване.