Читать «Пътят на кралете (Том I)» онлайн - страница 304

Далинар потръпна. Възможно ли беше брат му да е знаел, че паршендите имат достъп до Мечове? Възможно ли беше да е подписал договора с надеждата да измъкне от тях откъде са намерили оръжията?

За смъртта на Гавилар ли ставаше дума?, почуди се Далинар. Това ли беше търсената от Ясна тайна? Никога не беше толкова отдадена на отмъщението, колкото Елокар, но тя разсъждаваше по-различно от брат си. Не се водеше от отмъщение. Но въпросите. Да, въпросите можеха да я подтикнат да действа.

— Още нещо, чичо — прочете Данлан. — После мога да се върна към ровенето в този лабиринт, наречен библиотека. Понякога се чувствам като гробоосквернител, който ровичка из костите на отдавна умрели хора. Все едно. Веднъж спомена колко бързо паршендите научават нашия език.

— Така е — отговори Далинар. — Само за няколко дни ние разговаряхме и общувахме съвсем добре. Забележително. — Кой би помислил, че именно паршите ще имат ум за подобно чудо? Повечето от познатите му парши почти не говореха.

— Какви бяха първите неща, за които те ви говориха? — прочете Данлан. — Първите въпроси, които ви зададоха? Можеш ли да си припомниш?

Далинар затвори очи и си спомни дните, когато паршендите лагеруваха току срещу тях, отвъд реката. Гавилар беше направо запленен от тях.

— Поискаха да разгледат нашите карти.

— Споменаха ли за Пустоносните?

Пустоносните ли?

— Доколкото си спомням, не. Защо?

— По-добре да не казвам засега. Искам обаче да ти покажа нещо. Накарай писаря да сложи нов лист хартия.

Данлан закрепи нова страница на дъската за писане. Сложи писалката в ъгъла и я остави. Писалката се изправи и почна да дращи напред-назад с бързи и дръзки щрихи. Това беше рисунка. Далинар стана и приближи към дъската. Адолин също се присламчи. Писалката и мастилото не бяха най-добрият посредник за предаване на изображения. Писалката изпущаше капчици мастило на места, където нямаше такива при Ясна. Мастилницата беше точно на същото място като при нея и така Ясна можеше да презарежда и своята, и далинаровата мастилница едновременно. Въпреки това неговата понякога свършваше по-рано.

Ала рисунката беше чудесна. Това не е Ясна, разбра Далинар. Който и да рисуваше сега, беше много, много по-надарен от племенницата му.

Рисунката се превърна в изображение на висока сянка, надвиснала над някакви постройки. Тънките щрихи загатваха черупка и щипци, а сенките бяха представени с по-сгъстени драски.

Данлан свали рисунката и извади трети лист хартия. Далинар я вдигна, а Адолин застана до него. Кошмарният звяр, изобразен с линии и сенки, беше смътно познат. Приличаше на…

— Това е пропастно чудовище — рече Адолин. — Изопачено е: лицето му е много по-заплашително, раменете му са по-широки и не забелязвам втория чифт предни щипци. Но някой очевидно опитва да изобрази пропастно чудовище.

— Да — съгласи се Далинар и се почеса по брадичката.

— Тази илюстрация е от една от книгите тук — прочете Данлан. — Моята нова повереница е много умела художничка, затова я накарах да възпроизведе образа за теб. Кажи ми. Напомня ли ти нещо?