Читать «Пътят на кралете (Том I)» онлайн - страница 300

Проклятие. Нейните думи — присъствието й — бяха като бокал тъмно вино, изсипано в кристално бистрите му мисли. Яснотата, която потърси в работата, бързо изчезваше. Трябваше ли да е толкова пряма? Не отговори на въпроса й. Ускори крачка с надеждата тя да разбере, че не желае да обсъжда въпроса.

Нямаше полза.

— Не го избрах, защото щеше да стане крал, Далинар. Макар че всички твърдят това. Избрах го, защото ти ме плашеше. Твоята сила… тя плашеше и Гавилар, знаеш.

Далинар не отговори.

— Все още я има. Виждам я в очите ти. Но ти си я обгърнал, удържаш я с бляскавата Броня. Това е едно от нещата, които намирам очарователни.

Той спря и я погледна. Носачите забавиха ход.

— Няма да стане, Навани. — Поклати глава. — Няма да поругая паметта на моя брат. — Изгледа я твърдо и тя най-сетне кимна.

Когато Далинар отново тръгна, тя не каза нищо, макар да го попоглеждаше хитро. Най-накрая стигнаха личните му покои, пред които се вееха сините знамена с двойката глифи кок и линил, първият изписан като кула, а вторият като корона. Моделът беше изработен от майката на Далинар и той го носеше и на пръстена с печата си. А Елокар ползваше изображение на меч и корона.

Войниците на входа отдадоха чест и Далинар изчака Навани, преди да влезе. Приличащото на пещера помещение се осветяваше от заредени сапфири. Когато влязоха в дневната, той отново се удиви колко пищна е станала стаята с течение на месеците.

Три от далинаровите писари го очакваха заедно с помощничките си. И шестте жени станаха, когато той влезе. И Адолин беше тук.

Далинар му се намръщи.

— Не трябваше ли да се занимаваш с проверките?

Адолин се сепна.

— Татко, приключих с проверките преди часове.

— Така ли? — Отче на Бурята! Колко време съм трошил камъни?

— Татко — подхвана Адолин и пристъпи към него. — Може ли да поговорим насаме за малко?

Както обикновено, изпъстрената с черно руса коса на младежа беше рошава. Беше свалил Бронята и се беше изкъпал и сега носеше модна — но удобна за бой — униформа с дълга синя куртка, закопчана отстрани, и прави колосани кафеви панталони.

— Още не съм готов да обсъждам това, синко — меко отвърна Далинар. — Трябва ми още малко време.

Адолин го огледа притеснено. От него ще излезе отличен върховен принц, помисли Далинар. Възпитан е за това, за разлика от мен на младини.

— Добре тогава — каза Адолин. — Но има още нещо, за което искам да те помоля.

Младежът посочи една от писарите — жена с кестенява коса само с няколко черни кичурчета. Тя беше гъвкава, с дълга шия. Роклята й беше зелена, а косите й бяха сложно сплетени и вдигнати с традиционните четири стоманени игли.

— Това е Данлан Моракота — тихо обясни Адолин. — Вчера пристигна в лагера, за да прекара няколко месеца с баща си, Сиятелния господар Моракота. Обърна се към мен и аз си позволих свободата да й предложа място сред твоите писари, докато е тук.

Далинар примигна.

— А какво стана с…

— С Малаша ли? — въздъхна Адолин. — Не се получи.

— А тази? — попита Далинар невярващо и сниши глас. — Откога, казваш, е в лагера? От вчера? И вече се е обърнала към теб?