Читать «Пътят на кралете (Том I)» онлайн - страница 271
Брандън Сандърсън
На няколко стъпки от него се спуснаха три моста. След миг по тях препуснаха конниците начело с дребния Иламар. Във въздуха се понесоха почти невидимите вятърни духчета. Адолин извика да доведат коня му. А Далинар просто стоеше и гледаше убитите. Кръвта на паршендите беше оранжева и миришеше на плесен. Ала лицата им с тяхната черно-червена или бяло-червена шарка изглеждаха толкова човешки. Самият Далинар беше отгледан от бавачка от паршите.
Погледна назад, оттатък пропастта, към Садеас, който седеше заедно с адютантите си, доволно далеч от обсега на стрелите. От самата поза на някогашния си приятел Далинар долавяше разочарованието му. Далинар и Адолин рискуваха живота си с този опасен скок над пропастта. Едно нападение като тези, които организираше Садеас, би довело до гибелта на повече хора. А колко ли от далинаровите войници щяха да загинат, ако един от Броненосците паднеше в пропастта?
Храбрец препусна по моста край колоната войници. Те приветстваха ришадиеца с викове. Той забави ход близо до Далинар, който грабна юздите. Сега той беше нужен. Хората му се сражаваха и умираха и не беше време за съжаления и съмнения.
С увеличени сили от Бронята, Далинар скочи на седлото. Вдигна високо Меча си и влетя в битката, за да убива заради своите хора. Не за това се бяха сражавали Сияйните. Ала поне беше нещо.
* * *
Спечелиха сражението.
Далинар отстъпи изтощен и остави на Адолин честта да извади скъпоценното ядро. Самата какавида беше като огромна продълговата скална пъпка, висока петнадесет стъпки и закрепена за неравната камениста земя с нещо като крем. Навсякъде около нея лежаха тела, някои човешки, други паршендски. Паршендите бяха опитали да се доберат до какавидата бързо и да се изтеглят, ала бяха успели само да понапукат черупката.
Тук, при какавидата, битката беше най-свирепа. Далинар се облегна на един камък и свали шлема си. Ветрецът разхлаждаше потното му чело. Слънцето беше високо в небето; битката беше продължила около два часа.
Адолин действаше ефикасно; внимателно отряза с Меча част от обвивката на какавидата. После ловко вкара меча вътре, уби съществото, но не засегна участъка със скъпоценното ядро.
Просто така, създанието беше мъртво. Сега мечът можеше да го реже. Адолин отряза части от плътта. Когато проби по-навътре и затърси ядрото, избълва лилав ихор. Войниците нададоха радостни викове, щом извади ядрото. Над цялата войска се понесоха духчета на славата, подобни на стотици светещи кълба.
Далинар се отдалечи, понесъл шлема си под мишница. Прекоси полесражението, подмина лекарите, които се грижеха за ранените, и отрядите, които отнасяха убитите при мостовете. За тях зад чулските каруци имаше привързани шейни, за да ги върнат в лагера и да ги кремират както подобава.
Имаше много трупове на паршенди. Сега Далинар не беше нито отвратен, нито развълнуван при вида им. Просто беше изтощен.
