Читать «Пътят на кралете (Том I)» онлайн - страница 25

— Просто си е такъв. Ненавижда самата мисъл, че малки момчета като теб, едва обучени, влизат в сражение. Все взема някого и го води във взвода си. Поне шестима от нашите някога бяха като теб. — Очите на Далет се пренесоха надалеч. — Мисля, че всички вие му напомняте някого.

Сен погледна крака си. Духчета на болката — като оранжеви ръце с прекомерно дълги пръсти — пълзяха около него в отговор на страданието му. Започнаха да се извръщат, забързаха в други посоки, затърсиха други ранени. Болката му отслабваше, кракът му — цялото му тяло — изтръпваше.

Облегна се и загледа небето. Долови слабо гръмотевица. Това беше странно. Небето беше безоблачно.

Далет изруга.

Сен се обърна, внезапно изтръгнат от вцепенението. Право към тях препускаше могъщ черен кон с ездач в бляскава броня, която сякаш излъчваше светлина. Бронята беше безшевна, нямаше брънки, само по-малки плочици, невероятно сложни. Фигурата беше с пълен шлем, без украса, а бронята беше позлатена. В ръката си носеше грамаден меч — колкото човешки ръст. Не беше прост прав меч — имаше извивка, а незаострената страна беше накъдрена като плавни вълни. Беше гравиран по цялата дължина.

Красив. Като произведение на изкуството. Сен никога не беше срещал Броненосец, но веднага разбра какво вижда. Как въобще би могъл да вземе прост светлоок офицер с броня за едно от тези величествени създания.

Не твърдеше ли Далет, че на това бойно поле няма да има Броненосци? Далет припряно се изправи и извика на хората да се строят. Сен просто си остана на мястото. Не можеше да се изправи, не и с тази рана на крака.

Главата му се въртеше. Колко кръв беше загубил? Едва можеше да мисли.

Както и да е, не можеше да се бие. С такива неща не се биеш. Слънцето тъмнееше пред тази броня. А този великолепен, съвършен извит меч. Сякаш… сякаш Всемогъщият беше добил форма и ходеше по бойното поле.

И защо да искаш да се сразяваш с Всемогъщия?

Сен затвори очи.

2

Честта умря

„Десет ордена. Ние бяхме обичани, някога. Защо ни изостави, Всемогъщи! Броня за душата ми, къде отиде?“

Записано на втория ден от Какаш, година 1171, пет секунди преди смъртта. Обектът беше светлоока жена в средата на третото си десетилетие.

Осем месеца по-късно

Стомахът на Каладин изкъркори, когато той се пресегна между дъските и взе купата с помия. Издърпа малката купа — по-скоро чаша — между дъските, подуши я, после се смръщи, а фургонът-клетка продължи да се клатушка. Мръсносивата помия беше от преварено зърно от талев и в кашата тук-там плуваха втвърдени остатъци от вчерашната храна.

Колкото и да беше противно, това беше всичко, което можеше да получи. Започна да се храни, провесил крака навън, и да наблюдава изнизващия се пейзаж. Останалите роби в неговата клетка стискаха купите си и ги пазеха от страх някой да не им ги открадне. Един от тях беше опитал да открадне храната на Каладин на първия ден. Той едва не му счупи ръката. Сега никой не го закачаше.

Това го устройваше напълно.

Хранеше се с пръсти и не го беше грижа за мръсотията. Престана да я забелязва още преди месеци. Ненавиждаше у себе си усещането за параноя, същата, каквато проявяваха другите. Ала как не би имал такова усещане след осемте месеца побои, лишения и жестокости?