Читать «Пътят на кралете (Том I)» онлайн - страница 26

Пребори я. Той нямаше да стане като тях. Дори ако се откажеше от всичко друго — дори ако му отнемеха всичко друго, дори когато вече нямаше надежда за бягство. Щеше да се държи за това. Беше роб. Но не беше нужно да мисли като роб.

Бързо привърши с помията. Някъде наблизо един от другите роби започна слабо да кашля. Във фургона бяха десетима роби, всичките мъже, с рехави бради и мръсни. Имаше три фургона в техния керван през Ничиите хълмове.

На хоризонта слънцето блестеше в червеникавобяло, като най-нажежената част на ковашкия огън. Осветяваше наобиколилите го облаци с пръски цвят като безгрижно нахвърляна по платното боя. На една могилка наблизо някаква фигурка се носеше около растенията, танцуваше като пърхащо насекомо. Беше безформена, почти прозрачна. Вятърните духчета бяха пакостливи и имаха привичката да стоят, където не са желани. Каладин се надяваше, че на това духче му е доскучало и си е отишло, но когато опита да хвърли настрани дървената купа, откри, че е залепнала за пръстите му.

Вятърното духче се разсмя и прелетя наблизо — просто безформена ивица светлина. Той изруга и задърпа купата. Вятърните духчета често си правеха такива шеги. Задърпа купата и тя най-сетне се отдели. С ръмжене я захвърли към един от другите роби. Човекът бързо започна да облизва остатъците.

— Ей — прошепна някакъв глас. Каладин погледна натам. Един тъмнокож роб с мръсна коса пълзеше към него, кротко, сякаш очакваше Каладин да е ядосан.

— Ти не си като другите. — Черните очи на роба се преместиха нагоре, към челото на Каладин, където имаше три клейма. Първите две съставляваха двойка глифи и ги беше получил преди осем месеца, в последния си ден в лагера на амарамовата армия. Третото беше прясно, сложил го беше последният му господар. Този глиф гласеше Шаш. Опасен.

Робът държеше ръката си скрита под дрипите. Нож? Не, това беше абсурдно. Никой роб не можеше да притежава скрито оръжие; листата в пояса на Каладин бяха най-многото, което човек можеше да постигне. Но старите инстинкти изчезваха трудно и затова Каладин наблюдаваше ръката.

— Чух пазачите да приказват — продължи робът и се примъкна по-близо. Имаше тик, който го караше да примигва твърде често. — Опитвал си да избягаш преди. Избягал си.

Каладин не отговори.

— Виж — рече робът, измъкна ръка изпод дрипите и показа купата си с помия. Беше наполовина пълна. — Следващия път ме вземи с тебе — прошепна той. — Ще ти дам това. Половината от храната ми от сега, докато избягаме. Моля те. — Докато говореше, привлече няколко гладни духчета. Изглеждаха като кафеви мухи и се щураха около главата на мъжа, толкова малки, че бяха почти незабележими.

Каладин се извърна и загледа безкрайните хълмове и техните движещи се треви. Преметна ръка през дъските и положи глава на нея, а краката му още висяха навън.

— Е? — попита робът.

— Ти си глупак. Ако ми даваш половината си храна, ще бъдеш прекалено слаб за бягството — в случай, че възнамерявам да бягам. А аз нямам такива намерения. Не върши работа.