Читать «Пътят на кралете (Том I)» онлайн - страница 16
Брандън Сандърсън
— Очаквах те… да дойдеш — рече кралят между стенанията.
Сет провря ръка под предницата на бронята и напипа връзките там. Те се развързаха, той откъсна предницата и разкри скъпоценните камъни във вътрешността й. Два се бяха пукнали и бяха изгорели. Три все още блестяха.
Занемял, Сет остро вдиша и пое Светлината.
Бурята отново забушува. От страната на лицето му се надигна още Светлина, която лекуваше поразената кожа и кости. Болката още беше силна; лечебните възможности на Светлината на Бурята далеч не бяха мигновени. Щяха да минат часове преди да се възстанови.
Кралят се прокашля.
— Можеш да кажеш… на Тайдакар… че е закъснял много…
— Не знам кой е той — отвърна Сет, изправяйки се, а думите се процедиха през счупената му челюст. Той протегна ръка настрани и отново призова Вълшебния си меч.
Кралят се смръщи.
— Кой тогава…? Рестарес? Садеас? Не съм и помислял…
— Моите господари са паршендите — рече Сет. Десет удара на сърцето минаха и Острието падна в ръката му, влажно от кондензацията.
— Паршендите ли? Няма смисъл. — Гавилар закашля, протегна треперещата си ръка към гърдите и затършува в някакъв джоб. Извади малка сфера, прикрепена на верижка.
— Трябва да я вземеш. Те не бива да я получат. — Изглеждаше замаян. — Кажи… кажи на брат ми… че трябва да намери най-важните думи, които човек може да каже…
Гавилар застина неподвижен.
Сет се поколеба, после коленичи и взе сферата. Беше особена, не приличаше на нито една видяна от него досега. Макар да беше съвсем тъмна, тя някак си светеше. Със светлина, която беше черна.
—
— Вече нищо няма смисъл — прошепна Сет и скри странната сфера. — Всичко се разпада. Съжалявам, кралю на алетите. Съмнявам се, че те е грижа. Поне сега вече не. — Той се изправи. — Най-малкото няма да ти се налага да гледаш как светът свършва заедно с нас.
Край тялото на краля Вълшебният му меч се материализира от мъглата и сега, когато господарят му беше мъртъв, изтрака по камъните. Струваше цяло състояние; кралства бяха загивали, докато хората се бореха да притежават един-единствен Вълшебен меч.
От двореца се разнесоха тревожни викове. Сет трябваше да върви. Но…
За народа на Сет молбата на умиращия беше свещена. Взе ръката на краля, топна я в кръвта му и написа с нея на дървото:
С това Сет избяга в нощта. Остави Вълшебния меч на краля; не му беше потребен. Онзи, който Сет вече носеше, беше достатъчно проклятие.
Част първа
Отвъд мълчанието
Каладин ∗ Шалан
1
Благословен от Бурята
„Убихте ме. Мръсници, убихте ме! Слънцето още пече, а аз умирам!“
