Читать «Сделката на капитан Ворпатрил» онлайн - страница 263

— Е, и двамата ги харесвам много, но — не. В теб, Иван Ксав, харесвам най-много това, че си добър. И че ме караш да се смея. — И се усмихна в рамото му.

— Това… не ми изглежда толкова важно. — Самият той изглеждаше малко сащисан.

— Да — каза Тедж и въздъхна. — Но помисли за контекста.

Той обърна глава, сякаш да обхване с поглед тъмното помещение.

— А. — И след кратка пауза: — О.

„Иван Ксав ми пали светлинки. Дори тук“. До края на собствената им вселена… може би до края на живота им дори. Където от светлина със сигурност щеше да има нужда.

Помълчаха малко, заети да трупат топлина в резерв.

Тедж размърда схванатия си врат и попита:

— Помниш ли какво беше първото нещо, което ми каза?

Той събра вежди.

— „Здрасти, госпожице, имам една ваза за Бараяр“?

Тедж се изкиска.

— Не, след това. Помниш ли какви глупости… както и да е. Във всеки случай ми направи дълбоко впечатление, неизличимо.

— Ти също… така де, застреля ме.

— Не, Риш те застреля. — Гласът й се спъна в името. Иван Ксав трепна. И двамата вдигнаха поглед към изхода горе. Нито звук не долиташе от горния етаж. Тедж се овладя, опита се да улови крехкия миг на покой, но може би тези мигове бяха по правило неуловими. „Ако добрите мигове са ефимерни, такива трябва да са и лошите. Стига да не ги трупаш и да не ги носиш със себе си като… като антисъкровища“. — Е, не можехме да те пуснем. Това би било… огромна грешка. — „Меко казано“. Най-голямата грешка в живота й, а тя дори не би разбрала, че я е допуснала. Стана й студено от тази мисъл, сякаш сянка на хищник мина над главата й… и отмина. „Той ми спаси живота. В повече от един смисъл“. — Не. Беше за първото ти правило, когато сваляш момичета.

— Това не го помня — каза той. Тедж реши, че я лъже.

— Каза, че няма да се откажеш, докато не се засмея. — Поколеба се, после цитира: — „Разсмее ли се момичето, значи ще живееш“.

— В момента мисля да приема това като пророчество — отвърна той.

— Онова, че нямало да се откажеш, също звучеше добре.

— Мда — въздъхна той.

Замълчаха. Чакаха.

Иван имаше смътното чувство, че е задрямал за известно време, но физиологията си каза тежката дума — жаждата и пълните мехури скоро подгониха и двамата към горния етаж. Заедно. Тедж беше казала „заедно“. Беше го казала сериозно, нали?

„Този път — да“. Слава на бога за повторенията.

Арките, под способното ръководство на баронесата, бяха решили проблема с най-неотложните изисквания на физиологията. Няколко големи пластмасови кашона бяха изпразнени от съдържанието — някакви стари дрехи — и повечето вече бяха пълни с мътна вода, която постепенно се утаяваше. Последният беше сбутан в едно кьоше зад параван от сандъци с неизвестно, но навярно безценно съдържание, и изпълняваше ролята на нелоша походна тоалетна с плътно прилепващ капак, за който в скоро време всички те щяха да са дълбоко благодарни. Филтрираща канелка осигуряваше вода за пиене, капка по капка, твърде бавно предвид бройката на жадните, които отпиваха по глътчица от стъклени чаши с антикварна стойност, чиято позлата носеше герба и инициалите на позорно известния граф Пиер Ворутиър Кървавия. Иван дори не се опита да изчисли стойността им, нищо, че сервизът не беше пълен.