Читать «Сделката на капитан Ворпатрил» онлайн - страница 262

— Тедж… — каза той някак неуверено. — От известно време се каня да те питам нещо.

Тя примигна, сякаш можеше да разкара сбиращите се сенки само с усилие на волята.

— Е, сега е подходящ момент да го вмъкнеш в разговора, предполагам.

Той си пое дъх — дълбоко и продължително. Явно беше нещо важно, защото досега и двамата се опитваха да дишат повърхностно.

— Тедж, би ли останала с мен до края на живота ми?

И явно усети зараждащия се в гърдите й смях, защото я притисна по-силно, ръката му върху раменете й се стегна. Точно това е целял, реши тя, да я разсмее. Удаваше му се обаче. Да пали светлинки в тъмните места.

— Това… такова обещание би било обвързващо, но не и дългосрочно, предвид ситуацията.

— Е, това не е въпрос, с който един мъж би искал да рискува непремерено — каза той, жално някак.

Тедж осъзна, че седят неподвижно, в очакване, и двамата. Колко ли кураж бе трябвало да събере Иван Ксав, за да й зададе този въпрос? Повече, отколкото първия път, навярно. Тя обърна глава и се загледа в профила му.

— И къде бих могла да отида? На горния етаж?

— Бих те последвал и до края на бункера — обеща той.

Което понастоящем и в непосредствено бъдеще беше краят на нейната вселена. Кой би могъл да й обещае повече?

Тедж си пое дълбоко дъх на свой ред, защото онова, което щеше да каже, си заслужаваше изхабения кислород.

— Знаеш ли кое щеше да е третото нещо, което щях да ти поискам, ако бях спечелила баса? Който всъщност спечелих, като си помислиш.

— Слушам те, малка комарджийке.

— Щях да поискам да остана при теб. След като семейството ми си тръгне.

— А. — Бодра нотка обагри гласа му; устните му се извиха в усмивка. — Виж ти, какво прекрасно съвпадение.

— И аз така си помислих. — Тедж облегна глава на рамото му, а той вплете нежно пръсти в къдриците й.

„Ако нещо е твърде хубаво, за да е истина — беше я предупреждавал неведнъж баща й, — вероятно не е“. Някой далеч по-недостоен мъж от Иван Ксав сигурно би могъл да й предложи приемлив повод да избяга от своето обичано, неотстъпчиво, властно, влудяващо семейство. Е, не чак всеки, който „мърда и носи панталони“, но на няколко пъти подобен вариант й се беше предлагал примамливо. И ако се беше подлъгала тогава, нямаше да има това. Може би единствено любовта ти дава повече от договореното по сделката.

„О. Значи това е… това. О…“

И ако… ако презреш едно чудо само защото са ти го поднесли на тепсия, ще те споходи ли второ? Едва ли, реши тя.

„В такъв случай дръж се за това. Дръж се със зъби и нокти“.

Дишането им се забави постепенно в топлия уют на прегръдката; това беше добре.

— Знаеш ли какво най-много харесвам в теб, Иван Ксав? — каза тя, внезапно плаха в просветлението си.

Той завъртя въпросително брадичка в косата й.

— Лъскавата ми спортна кола? Ворското ми лекомислие? Изумителните ми креватни умения? Или… или… майка ми? Мили боже, нали не вземаш мен, за да се докопаш до моя хм-пастрок?