Читать «Диалози на мъртвите» онлайн - страница 278

— Искате да ми кажете, че е отишъл в Стангкрийк Котидж?

— Радвам се, че се сещате толкова бързо какво искам да кажа, защото именно това се опитах да ви разкрия — отвърна Пен.

Лицето на мъжа срещу него бе изкривено в онази смесица между гримаса и усмивка, която Рай наричаше гримус. „Тоя има да ми казва още нещо — каза си Хат — нещо, което знае, че няма да ми хареса.“

Сърцето му подскочи, изпреварило думите на Пен. Но въпреки това трябваше да ги чуе.

— Да — каза писателя. — Т’ва място нещо наистина почна да го притеснява. Даже вече не иска да ходи сам там. Освен т’ва нещата му там няма да могат да се съберат в оная негова таратайка. Затва ми пусна един-два тънки намека да ида да му ударя едно рамо. Ама се наложи да му откажа. Моята кола е счупена, а аз и без това мразя да ходя из тоя шибан кър. Ама накрая стана всяко зло за добро. Върна се от погребението и направо хвърчеше от радост.

— И защо? — зададе Хат съвсем излишен въпрос.

Ушите му пищяха, наоколо сякаш изведнъж се бе стъмнило от сянката на мрачни предчувствия и през здрача той виждаше как Франи Рут го гледа с израз на най-дълбоко съчувствие.

— Май е питал своята млада помощничка Рай дали не иска да й удари… пардон, тя да му удари едно рамо и момичето подскочило от радост. Да, стария Дик хвърли погребалните одежди, навлече си анцуга и хукна да се срещне с младата госпожица Помона. Кой знае? В такава приятна компания може пак да възвърне любовта си към природата… Защо не вземеш да отговориш на това нещо? Може Анди Далзийл да те търси и да пита дали вече не е време да хвърля сълзотворния газ. Ама като те гледам, ти и без сълзотворен газ си готов.

И Хат разбра, че поне част от звъненето в ушите му се дължи на мобилния му телефон.

* * *

От мястото си в офиса на читалнята, през отворената врата, чак до рафтовете насреща, Паскоу ги видя — двадесет тъмносини тома, подредени плътно един до друг като шпалир. И разбра, без капка съмнение, значението на онази мистериозна рисунка в корема на буквата Р от думите In Principio в началото на Първия диалог.

Не Библията бе това, нито требник, както бе предположил Ъркухарт, а един от томовете на великия Оксфордски английски речник.

Разбира се, по рисунката нямаше никакви букви — това щеше да направи нещата прекалено лесни — обаче тънката лентичка в горния му край си беше там, а също така и бялото кръгче в долния край, където трябваше да се намира емблемата на университета. Оттук не можеше да види буквите, но ги бе виждал достатъчно често в своите книги на това издателство — OUP.

Dominus illuminatio mea.

Съдържанието на всеки том бе обозначено от първата до последната дума, които се съдържат в него. Тях можеше да ги прочете и оттук, но въпреки това стана и се приближи до рафта.