Читать «Вечна любов» онлайн - страница 224
Дж. Р. Уорд
— Фриц, те ще…
Два полицейски автомобила профучаха край тях.
— Още един момент, мадам.
По улицата бързо премина още един полицейски автомобил. Фриц потегли бавно, после продължи, увеличавайки скоростта.
— Чудесен номер, Фриц.
— Без да се обиждате, мадам, умовете на хората се манипулират много лесно.
Докато колата летеше по шосето, тя се смееше, въртеше се на мястото си и барабанеше с пръсти върху страничните облегалки на седалката. Пътуването сякаш нямаше да свърши никога.
Когато стигнаха до външната двойна врата на имението, тя беше толкова развълнувана, че наистина трепереше. И в мига, в който спряха пред къщата, изхвърча от колата, без дори да си даде труда да затвори врата.
— Благодаря, Фриц! — викна тя през рамо.
— Няма защо, мадам!
Мери се втурна през вестибюла, после нагоре по стълбището, като прескачаше стъпала. Докато завиваше на горната площадка, тичайки с всички сили, чантата й закачи една лампа. Тя моментално се върна обратно и я изправи, преди лампата да се разбие на земята.
Смееше се на глас, когато се спусна в спалнята им…
И се закова на място.
Рейдж бе коленичил гол върху някаква черна плоча в средата на стаята. Беше в транс. Имаше бели превръзки около врата и китките. Върху килима капеше кръв, макар че тя не виждаше откъде.
Лицето му изглеждаше остаряло с няколко десетилетия, откакто го видя за последен път.
— Рейдж?
Очите му бавно се отвориха. Бяха замъглени, угаснали. Той премигна, обърнат към нея и смръщи вежди.
— Рейдж? Какво става?
Гласът й сякаш го изтръгна от унеса.
— Какво…? — Той замълча. После тръсна глава, сякаш искаше да пропъди някакво видение. — Какво правиш тук?
— Излекувана съм! Това е чудо!
Тя се втурна към него, но той отскочи встрани с вдигнати ръце, като се оглеждаше трескаво.
— Излез оттук! Тя ще те убие! Ще си вземе всичко обратно! О, господи, махни се от мен!
Мери се закова на място.
— За какво говориш?
— Приела си дара, нали?
— Ти откъде… знаеш за този странен сън?
— Прие ли дара?
— Успокой се, Рейдж. — Изобщо не си беше представяла разговора така. — Не знам за какъв дар говориш. Но чуй това! Заспах, докато пак ми правеха томография, и нещо стана с машината. Мисля, че някаква част е изгоряла или нещо такова, не знам. Казаха, че имало някакъв блясък. Както и да е, когато ме върнаха горе, ми взеха кръв и всичко беше идеално. Идеално! Чиста съм! Никой няма представа какво е станало. Сякаш левкемията просто е изчезнала, а черният ми дроб се е оправил. Наричат ме медицинското чудо!
От нея струеше щастие. Докато Рейдж не я хвана за ръцете и ги стисна толкова силно, че я заболя.
— Трябва да си тръгнеш. Веднага. Не бива да ме познаваш. Трябва да си вървиш. Никога повече не се връщай тук.
— Какво?
Той започна да я бута, за да излезе от стаята, а когато тя се възпротиви, я повлече.
— Какво правиш? Рейдж, аз не…
— Трябва да си вървиш!
— Боецо, вече можеш да спреш.
Студено ироничният женски глас спря и двамата.