Читать «Вечна любов» онлайн - страница 226

— Жалеех.

— Защо?

— Ще ти кажа по-късно.

Той я придърпа върху гърдите си и я притисна силно.

Потопена в усещането за тялото му под нейното, тя се чудеше дали е възможно наистина да се случват чудеса. Но не просто обикновен късмет, а истински мистични чудеса. Спомни си как лекарите се щураха край нея с резултатите от кръвните й изследвания и картоните й. Усети токовия удар, който премина през ръката й и стигна до гърдите й, когато я докосна облечената в черна роба фигура.

И се замисли за отчаяните молитви, които беше отправила към небето.

Да, реши Мери. В света се случват чудеса.

Започна да се смее и да плаче едновременно, приемайки с радост думите, с които Рейдж се опитваше да я успокои. Малко по-късно тя каза:

— Само майка ми би повярвала в това.

— В какво би повярвала?

— Майка ми беше добра католичка. Вярваше в Бог, в спасението и във вечния живот. — Целуна го по врата. — Така че веднага би повярвала във всичко това. И щеше да е убедена, че Божията майка току-що е била тук под онази черна роба.

— Всъщност, това беше Скрайб Върджин. Която може да е много други неща, но не и майката на Исус. Поне не и според това, което знаем от нашите предания.

Тя вдигна глава.

— Знаеш ли, мама винаги ми казваше, че ще бъда спасена, независимо дали вярвам в Бог или не. Беше сигурна, че Божията милост няма да ме изостави заради името, с което ме е кръстила. Често повтаряше, че всеки път, когато някой ме вика или пише името ми, или си мисли за мен, аз ще бъда защитена.

— Името ти?

— Мария. Нарекла ме е на Дева Мария.

Рейдж спря да диша. После се засмя тихо.

— Какво е толкова смешно?

Очите му бяха ярка, блестяща, зеленикава синева.

— Просто Ви… е, да, Вишъс никога не греши. О, Мери, моя прекрасна девице, ще ми позволиш ли да те обичам, докато съм жив? И когато премина в Небитието, ще дойдеш ли с мен?

— Да. — Тя го погали по бузата. — Не ти ли е неприятно, че не мога да ти родя деца?

— Ни най-малко. Имам теб, това е единственото, което има значение.

— Нали знаеш, че винаги може да си осиновим — промърмори тя. — Вампирите изобщо осиновяват ли деца?

— Ами попитай Тормент и Уелси. Мога да ти кажа, че вече приемат Джон като тяхно собствено дете. — Рейдж се усмихна. — Ако искаш дете, ще ти намеря. А може и аз да се окажа добър баща.

— Мисля, че ще си повече от добър.

Тя се наведе да го целуне, но той я спря.

— Има още нещо.

— Какво?

— Звярът няма да си отиде. Сключих нещо като сделка със Скрайб Върджин…

Мери се отдръпна.

— Сключил си сделка?

— Трябваше да направя нещо, за да те спася.

Тя се взря смаяна в него, после затвори очи. Той беше задвижил нещата, той я беше спасил.

— Мери, трябваше да разменя нещо…

Тя го целуна силно и прошепна:

— О, господи, обичам те!

— Дори ако това означава, че ще трябва да живееш със звяра? Защото сега проклятието е постоянно. Не може да бъде отменено. Завинаги е.

— Казах ти, нямам нищо против него — засмя се тя. — Той е толкова сладък, прилича малко на Годзила. И ще го приема като добра сделка — давам едно, получавам две.

Очите на Рейдж светнаха в бяло, когато я обърна по гръб и притисна устни в шията й.