Читать «Вечна любов» онлайн - страница 215

Засмя се тихо.

— Скрайб Върджин ме мрази, но ми направи огромна услуга. Както и да е… Това е ужасната история. Убих птицата и получих звяра. Едновременно просто и сложно, нали?

Гърдите на Рейдж се надигнаха, докато си поемаше дълбоко въздух. Тя чувстваше разкаянието му така силно, сякаш беше нейно.

— Да, наистина — промърмори тя, като галеше рамото му.

— Добрата новина е, че горе-долу след деветдесет и една години наказанието ще свърши. — Смръщи вежди, сякаш обмисляше перспективата. — Чудовището ще си отиде.

Странно, изглеждаше малко неспокоен.

— Ще ти липсва, нали?

— Не. Не, аз… Ще бъде облекчение. Наистина.

Но лицето му остана навъсено.

48.

Около девет часа на другата сутрин Рейдж се протегна в леглото и с изненада откри, че е добре. Никога преди не се бе възстановявал толкова бързо. Може би защото не се беше съпротивлявал на промяната. Изглежда, това беше начинът. Просто да се примириш.

Мери излезе от банята с купчина хавлии в ръце и се отправи към гардероба да ги пусне в улея за пране. Изглеждаше уморена и замислена. Имаше защо. Прекараха доста време тази сутрин, говорейки за Бела и въпреки че той направи всичко възможно, за да я успокои, и двамата знаеха, че положението е лошо. А тя имаше още една причина за притеснение.

— Искам днес да дойда с теб при лекарката — каза той.

Тя се върна в стаята.

— Събудил си се.

— Да. И искам да дойда с теб.

Тя се приближи до него. Имаше онзи неотстъпчив вид, който придобиваше всеки път, когато се готвеше да спори.

Той веднага се опита да предотврати най-очевидното възражение.

— Смени си часа за по-късно през деня. Сега слънцето залязва в пет и половина.

— Рейдж…

От тревогата гласът му стана рязък.

— Направи го.

Тя сложи ръце на хълбоците си.

— Не ми харесва да ми заповядваш.

— Нека се изразя по друг начин. Смени си часа, моля те.

Но тонът му си остана все така рязък. Беше твърдо решен да бъде до нея, когато тя научи новината. Каквато и да бе тя.

Мери посегна към телефона, като мърмореше под носа си през цялото време. Когато затвори, изглеждаше изненадана.

— Хм, доктор Делакроче ще ме приеме… ще ни приеме… тази вечер в шест часа.

— Добре. И съжалявам, че съм такъв инат. Просто трябва да съм с теб в този момент. Искам да съм част от това, доколкото мога.

Тя поклати глава и се наведе да вдигне една риза от пода.

— Ти си най-сладкият главорез, когото някога съм познавала.

Докато я гледаше как се движи, той почувства, че се втвърдява. Вътре в него звярът също се размърда, но в усещането имаше странно спокойствие. Не беше силен прилив на енергия, само тихо горене, сякаш съществото бе доволно да споделя тялото му, без да го превзема. Съжителство, не надмощие.