Читать «Вечна любов» онлайн - страница 210

Отново се разнесе рев. Още един писък. Ужасно хрущене.

Откъм задната част на къщата се чуха бързи изстрели.

Някой изкрещя:

— Зейдист! Спри! Трябват ни живи!

Битката не спираше и продължи още десетина минути. После остана да се чува само звук от дишане. Две вдишвания. Едно бавно издишване.

Тя вдигна поглед. Звярът се беше надвесил над храста, зад който тя се криеше, онзи немигащ бял поглед бе насочен точно към нея. Лицето му беше огромно, в челюстите му имаше зъби колкото в устата на акула, гривата му падаше върху широкото чело. По гърдите му се стичаше черна кръв.

— Къде е тя? Къде е Мери? — долетя гласът на Ви иззад ъгъла. — Мери? О… по дяволите.

Главата на звяра се извърна рязко, а Вишъс и Зейдист се заковаха на място.

— Аз ще му отвлека вниманието — каза Зейдист. — Вие я махнете от пътя му.

Звярът се обърна към братята и се приготви за нападение, с извадени нокти, протегната напред глава и ритмично мятаща се опашка. Мускулите на задните му крака потръпваха.

Зейдист продължи напред, а Ви започна да се промъква към мястото, където беше тя. Чудовището изръмжа и щракна с челюсти.

Зи изруга към него.

— Е, какво ще ми направиш, което вече да не са ми сторили?

Мери скочи на крака.

— Зейдист! Недей!

При звука на гласа й всичко замръзна като жива картина. Зейдист пристъпваше напред. Звярът се готвеше да се спусне. Вишъс се промъкваше към храста. За част от секундата и тримата погледнаха към нея. После отново съсредоточиха погледи един в друг.

— Вие двамата ще се разкарате ли оттук? — изсъска тя. — Някой ще пострада. Само го ядосвате!

— Мери, трябва да те махнем от пътя му.

Гласът на Ви звучеше с онзи ужасен тон: Нека да бъдем разумни, който хората използват при автомобилни катастрофи.

— Той няма да ме нарани, но всеки миг ще разкъса и двама ви. Махнете се!

Никой не я слушаше.

— Господи, спаси ме от герои — промърмори тя. — Махайте се, по дяволите!

Най-после привлече вниманието им. Двамата братя спряха да се движат. А чудовището погледна през рамо.

— Здравей — промълви тя, излизайки иззад храста. — Аз съм. Мери.

Огромната драконова глава се заклати нагоре-надолу като на кон и размята черната грива. Масивното тяло се обърна към нея.

Звярът е красив, помисли си тя. Както е красива една кобра. Грозотата му беше засенчена от плавните, грациозни движения и интелигентността на хищник, към която трябва да се отнасяш с уважение.

— Наистина си огромен, знаеш ли? — Приближаваше бавно към него и продължаваше да му говори тихо — така както обичаше Рейдж. — И свърши чудесна работа, като ме опази от тези лесъри. Благодаря ти.

Застана до звяра, а челюстите му се отвориха и той изрева към небето, без да отделя очи от нея. Главата рязко се наведе, сякаш търсеше милувката й. Тя протегна ръка, погали гладките люспи, усещайки огромното напрежение на силата в широкия врат и раменете.

— Отблизо си много страшен, наистина. Но е толкова приятно да те докосвам. Не мислех, че кожата ти ще е толкова топла или мека.

Белите очи се стрелнаха наляво и се присвиха, устните се повдигнаха, чу се ръмжене.