Читать «Кръвна линия» онлайн - страница 4

Плесна коня с поводите и го подкара нагоре по каменистия път. С всяка следваща крачка броят на мъртвите растеше — защитниците на крепостта бяха оказали последна и безполезна съпротива в опит да удържат нападението. Стигна върха и видя портите, разбити и нацепени от ударите на масивния таран със стоманен връх.

Двама рицари пазеха пътя напред. И двамата й кимнаха. По-младият, постъпил отскоро в ордена, беше извезал ален кръст на сърцето си. И други тамплиери бяха започнали да следват този пример — символ, с който показваха готовността да пролеят собствената си кръв за каузата. По-старият — прошарен воин с белези от шарка по лицето, носеше само традиционната бяла туника над бронята си, подобно на самата нея. Единствената украса върху мантиите им беше алената кръв от клането.

— Жофроа ви очаква в криптата — каза старият рицар и посочи към вътрешната цитадела.

Тя поведе коня си през останките от портата и бързо се спеши, развявайки мантия. Остави меча си на седлото — не се боеше, че някой оцелял противник ще я издебне от засада. Въпреки всичките си проблеми Жофроа си вършеше съвестно работата. Свидетелство за това бяха дървените колове из двора, увенчани с главите на последните защитници на крепостта. Обезглавените им тела бяха натрупани като дърва покрай стената. Битката беше приключила.

Оставаше само плячката.

Стигна до вратата, зад която играеха сенки. Тясно стълбище, грубо изсечено от планинския камък, се спускаше под крепостта. Далечният червено-оранжев пламък на факел бележеше края на спускането. Заслиза надолу и ускори крачка едва накрая. Възможно ли е да е истина? След толкова много години…

Озова, се в дълга зала с множество каменни саркофази подредени покрай стените. Докато минаваше между тях, тя едва забеляза египетските надписи от символи, загатващи за мрачни тайни от времето преди идването на Христа. В дъното на залата имаше двама души, окъпани в светлината на факлите един изправен и един на колене, облягащ се на тояга. Когато тя приближи двойката на лицето на Жофроа се изписа разочарование.

— Дойде най-сетне — каза той с фалшиво приповдигнат тон.

Тя не обърна внимание на рицаря. Той се извисяваше с една глава над нея, макар да имаше същата черна коса и орлов нос, белег за общия им произход от Франция. Между фамилиите им имаше далечна връзка.

Отпусна се на колене и впери поглед в лицето на пленника. Лицето му беше загоряло, гладко и лъскаво като добре ощавена кожа. Под черната коса я гледаха черни очи, отразяващи светлината на факлата. Макар на колене, той не показваше страх, а единствено дълбока тъга, от която й се прииска да го зашлеви.

Жофроа приклекна до нея с намерението да се намеси, да заеме свое място в онова, което явно смяташе за нещо изключително важно. И макар да бе един от малцината, които знаеха истинската й самоличност, нямаше никаква представа за по-ревниво пазените й тайни.

— Господарке… — започна той.

При думите му очите на пленника се присвиха и той впи поглед в нея. Цялата му тъга се стопи, оставяйки след себе си мимолетен страх — но и той бързо изчезна.