Читать «Кръвна линия» онлайн - страница 241

— Благодаря. — Грей постави последната чиния в рамката за сушене. — Тази вечер изглеждаше добре.

— По-спокоен — съгласи се тя и меко се усмихна.

— Липсваше му. Но е прекалено твърдоглав, за да го признае.

Нямаше място за спорове по този въпрос.

Въпреки това Грей си спомни шантавия момент, когато се върна от мисията. Беше дошъл тук, очаквайки най-лошото след близо цяла седмица отсъствие. А вместо това откри баща си в кухнята да чете спортните страници. Когато Грей влезе, той го изгледа от глава до пети, сякаш търсеше нещо, след което направо му зададе въпрос, който изглеждаше странно прозорлив.

Спипа ли ги?

Грей беше отговорил честно. Спипах ги, татко. Всички до един.

Баща му можеше да говори за много неща и въпросът му да се разбира по какви ли не начини, особено предвид деменцията му.

Но каквато и да бе причината, старият стана от масата и го прегърна — сякаш му благодареше, че е отмъстил вместо него.

А тази сутрин бяха отишли на гроба на майка му. Обикновено тези посещения предизвикваха сълзи и буреносни облаци, следвани от мрачно и мълчаливо шофиране до дома. Тази сутрин също имаше сълзи, но и тих смях. На връщане баща му разказа няколко истории за майка им. Дори Кени бе престанал да вдига олелия за работата си и се държеше приятелски. Още по-изненадващото беше, че брат му се съгласи да остане още два месеца, като спомена нещо за работа от разстояние.

Решението донякъде се дължеше на факта, че се беше запознал с момиче.

Тази вечер беше излязъл с нея.

„Ще взема онова, което ми се падне“.

Мери посочи мрежестата врата.

— Забавлявайте се. Казаха, че щяло да има метеоритен дъжд. Ако се разбуди, ще му пусна телевизора. Малко бейзбол и ще се успокои. Освен ако не е мач срещу „Янките“, тогава става страшно.

Грей се усмихна.

— Благодаря, Мери.

21,45 ч.

Сейчан стоеше в тъмната беседка, унесена в собствените си мисли. Вечерта беше спокойна, щурците пееха в непрекъснат хор, няколко светулки примигваха в храстите и между клоните на черешата.

Загледа се към къщата и се зачуди каква ли щеше да бъде, ако беше израснала тук и бе имала щастливо детство със забележки от училище, ожулени колене и първи целувки.

„Дали изобщо щях да съм аз?“

Докосна сребърния дракон на шията си и си спомни последните думи на Робърт Гант.

Майка ти… избяга… още беше жива…

През изминалата седмица постепенно си беше позволила да повярва.

И това я плашеше.

Дори смъртта на баща й бе само тъпа болка, без нищо пронизващо. Не го беше познавала и никога не беше искала да го познава. Беше отгледана от майка си. Думата „баща“ нямаше значение в детството й. И част от нея още изпитваше гняв и негодувание заради тормоза и ужасите, които трябваше да понесе, за да стане убиец. Що за баща би позволил подобно нещо да се случи с дъщеря му?

Въпреки това накрая Робърт Гант й бе дал един по-истински дар от бащинството — надежда.

Сейчан не знаеше какво да прави с този дар.

Засега.

Но щеше да научи… с малко помощ.

Грей се появи на задната врата, очертан на топлата светлина от кухнята. Сейчан обичаше да го следи, когато той не подозираше, че го наблюдава. Тогава успяваше да зърне момчето зад мъжа, сина на двама родители, които го бяха обичали по много различни начини.