Читать «Неморално предложение» онлайн - страница 91

— Аз съм абсолютен номер едно в моята професия — започнах енергично. — В областта на… какво беше там?… сливанията на фирми, никой копче не може да ми каже. Всеки знае, че след като печеля като жена толкова много, значи съм в пъти по-добра от мъж със същия ранг. Защото е всеизвестно, че каквото и да работят, жените трябва да са двойно по-добри от мъжете, за да получат поне половината от тяхната заплата.

Публиката отново избухна в спонтанен смях.

— За щастие обаче, това не е чак толкова трудно да се постигне — допълних аз и сама се засмях на заключението си.

Публиката и хората, които стояха зад камерите, видимо се забавляваха. Оливер стоеше до камера номер едно със сключени пред гърдите ръце и ме гледаше малко по-сериозно, отколкото ми се искаше. Аз му се ухилих.

Леандър си изкашля с кисела физиономия.

— Но защо тогава жени като вас, които са толкова добри професионалисти и обичат работата си, трябва да създават семейство?

— Е, нали някой трябва да харчи кинтите, които заработвам! — отговорих аз. Ах, колко хубаво беше за няколко минути да влезеш в ролята на друг човек. — Аз изобщо нямам време да им се нарадвам.

— Но вие, както по всичко личи, нямате време и да се грижите за децата си! — отговори Леандър. — Със сигурност сте пропуснали много от важните моменти в живота им: първата дума, първите стъпки…

— Недейте, че ще се разплача! — казах аз и отново погледнах към Оливер.

Стори ми се, че е напрегнат по особен начин. Може би причината бяха двамата мъже без карирани ризи, които стояха до него. Те се отличаваха, защото бяха с костюми и вратовръзки. Единият от тях беше поставил ръката си върху рамото на Оливер. Може би това беше онзи неблагонадежден програмен директор? Веднага му хвърлих изпълнен с укор поглед. Така ли изглеждаше един „корилей“?

— Можете ли изобщо да си спомните коя беше първата дума на по-голямата ви дъщеря? — провокативно ме попита Леандър.

— Разбира се, че мога! — отговорих му. — Първите думи на голямата ми дъщеря бяха „чоп суеи“. Може би прекалено често сме я водили на китайски ресторант.

Публиката се разсмя, но Леандър изпъшка изнервено. Побързах да добавя със сериозен тон.

— Разбира се, много е тежко да знам, че не аз съм тази, която духа на ожуленото детско коляно или успокоява детето, когато в пясъчника някой го е ударил с лопатка по главата. Но затова пък и не съм аз човекът, на чиито пръсти залепва детското лайно, или който пее трийсет пъти един след друг „Лека нощ, деца“. Нали затова децата имат и татковци — все пак имам мъж, нали? — и, разбира се, детегледачка. Две детегледачки, за всяко дете по една. Казват се Хени и Нени.

На Леандър хич не му харесваха разкрасените ми истории.

— А кой става през нощта, когато някое от децата е сънувало кошмар? — попита ме той иронично. — Вие не сте, защото винаги трябва да ставате много рано.

— Абсолютна заблуда — отговорих триумфиращо. — Та нали по цяла нощ съм будна, за да работя.

— Да, но аз не мога да работя така — каза Леандър и погледна критично от трибуната надолу.