Читать «Лъжи» онлайн - страница 154

— Довери ми се, Кейт. Това е единствената ни възможност.

Вглеждам се в очите на съпруга си, който се е задъхал от прилива на адреналин. Това ли е краят, който си планирал през цялото време, Пол? Никога не би наранил децата ни, в това ни най-малко не се съмнявам, но мен? Колко усилено би се борил за мен? В онзи ден в парка „Хампстед“ ти каза и още нещо: „Финалната част на падането е най-интензивната“. Колко здраво държиш живота ми, Пол?

В края на краищата, в любовта най-важното е доверието и доверието е сляпо. Избираш дали да го имаш или не. В момента избирам прозореца, защото измъкването оттам ще ме приближи до Ава и ще доведе цялата тази отвратителна сага по-близо до края й. Хващам голямата ръка на Пол, ръката, която държах пред олтара преди много години.

— Имам ти доверие, Пол.

Той ме сграбчва в най-силната прегръдка, която познавам.

— Обичам те, Кейт. Повече отколкото мислиш.

Поглеждам през прозореца и усещам проливния дъжд. Ръцете ни ще се намокрят. Первазът на прозореца е още по-хлъзгав. Във вътрешния двор са се образували големи локви. Напъхвам джинсите на Маркъс в чорапите си и вдигам ципа на коженото яке и яката, за да се предпазя от счупените стъкла. Дланта ми се овлажнява от пот.

— Мамо, какво правиш?

Не мога да погледна Джош. Знам, че нищо не трябва да ме разсейва от предстоящата задача и да отслаби решителността ми.

— Искам да стоиш в другия ъгъл на стаята. Разбираш ли?

Джош не отговаря.

Домъкваме леглото до прозореца. Пол заклещва крака под него и протяга ръце.

— Ще успееш, Филоси.

Усмихвам се едва-едва.

— Винаги съм била добър алпинист.

— Само стигни до вратата. Аз ще бъда от другата страна.

Кимам и прехвърлям крак през прозореца. Не поглеждам надолу. Навеждам се назад и прехвърлям и другия си крак. Пол избърсва ръце в панталоните си и аз хващам китката му. Той потреперва от болка, когато сграбчвам охлузената му от въжето ръка.

— Извинявай — промълвявам.

Пол поклаща глава, за да ми покаже, че няма значение. Усещам ужасяваща безтегловност под ходилата си. Пускам се от перваза, като неволно извиквам и сграбчвам другата му китка.

— Не поглеждай встрани — моля го.

Пол се втренчва в мен с големите си кафяви очи. От години се потапям в тези очи — в удоволствие, болка или екстаз. Ако падна или той ме изпусне, очите му ще бъдат последното нещо, което ще видя.

Хватката на Пол е като менгеме.

— Ще броя до три. На три се изтласкай от стената и аз ще те залюлея.

Стъпвам върху мократа стена.

— Едно.

Под прозореца долу е леглото на Джош, което трябва да омекоти падането ми, щом вляза там.

Две.

Обзема ме ужас, но преди да изкрещя на Пол да спре и да ме върне в стаята, той извиква: „Три!“. Стомахът ми се свива, когато той ме провесва по стената и ме залюлява във въздуха три етажа над земята. Между мен и смъртта е само первазът. Събирам колене и Пол пуска ръцете ми. Ако имах време, щях да се помоля на бога. Петите ми разбиват прозореца на стаята на Джош, но въодушевлението ми се превръща в паника, когато през прозореца влизат само коленете ми. Изкрещявам, докато падам назад и виждам канала наопаки. Размахвам крака и се закачам за дървото и останалите стъкла. Свивам се и съзирам през сълзи главата на Пол. Хващам се за перваза и напрягам всеки мускул на тялото си да се изправя. Задникът ми се изплъзва обратно през прозореца. Вратата на стаята се отваря и към мен се отправя Порша. Движи се бързо, но аз съм по-бърза. По гърба ми полазват тръпки. Най-после се вмъквам вътре и вдигам окървавените си ръце, за да се отбранявам. Тя държи тежка статуя на Буда в ръката си, грамадна като скала.