Читать «Лъжи» онлайн - страница 153

— Коя? — Пол души въздуха, но не усеща нищо.

— Газ.

Отново душа. Да, мирисът на газ, който се вие невидим по вратата и се разнася нагоре по стълбите. Къщата се изпълва със смъртоносен и взривоопасен коктейл. Хуквам към гардероба, грабвам стар монитор и с всичка сила го хвърлям към тънкото като хартия стъкло на викторианския прозорец, който гледа към градината. Стъклото на едното крило се счупва със силен трясък, сгромолясва се във вътрешния двор и се разбива на безброй парчета, които се посипват като шрапнели върху растенията.

Съзирам „Мари-Роуз“ между замъглените от дъжда дървета и с цялото си сърце пожелавам Макс и Маркъс да са се върнали, звукът на строшеното стъкло да накара Макс да обърне глава насам и да дотича бос по тревата и да ни спаси. От яхтата обаче не излиза никой. Проклинам съдбата, живота и себе си. И през цялото време сърцето ми плаче за дъщеря ми.

— Порша ще взриви къщата.

Пол стои на стълбите и се готви да се хвърли върху вратата. Стигнахме до края на играта. Той се опитва да мине през вратата и отчаяно се вкопчва в мисълта, че може. Кръвта от раната на главата му е изцапала сивата му тениска. Той се бори за семейството си и за живота ни, жертвайки своя. Качва се още едно стъпало по-нагоре, и преценява височината. Скокът със сигурност ще счупи краката му.

Пол се навежда назад и се приготвя да се хвърли върху вратата, когато аз изкрещявам:

— Пол, недей!

Той ме поглежда. Челото му е кафяво от засъхналата кръв.

— Съжалявам, Кейт.

Пол връхлита и се стоварва с трясък и пъшкане върху вратата, която обаче не помръдва. Той лежи на пода, останал без дъх. Миризмата на газ се засилва.

Измервателният уред е в шкафа под стълбите. Тръбите минават по стените. Порша е пробила или е отрязала някоя тръба и газта се изпомпва под налягане в средата на дома ни.

— Мамо, страх ме е.

Прегръщам хленчещия в ъгъла Джош и ме изпълва студена, безмилостна ярост срещу жената от другата страна на вратата. Задъхан от положените усилия, Пол отново куца нагоре по стъпалата. В очите му няма светлина. Той се приближава до счупения прозорец и вика. Гласът му се бори за надмощие с дъжда, който барабани по покрива от гофрирана ламарина на съседите. Някой може да ни чуе, макар че не е сигурно. Нуждаем се от помощ. Пол дълго гледа навън и когато се обръща, очите му отново блестят.

— Ще се измъкнеш оттук.

Отивам при него до прозореца и поглеждам надолу. Парченцата от разбития монитор блестят на дъжда във вътрешния двор.

— Ще те хвана и ще те залюлея и ти ще се вмъкнеш през прозореца на спалнята на долния етаж.

Гледам го недоверчиво. Той отваря другото крило на прозореца колкото е възможно по-широко.

Пак поглеждам през прозореца и прошепвам:

— Твърде далеч е.

— Това е единственият ни изход — настоява Пол. — Ти не можеш да ме държиш, но аз мога. Ще го направиш…

— Не, Пол, не мога!

— Трябва. Довери ми се.

Сбърчвам чело. Отново ме обземат съмнения — ясни и пронизващи. В момента се намираме на пет километра от парка „Хампстед“ и в онази гореща лятна вечер, след като не ме хвана, какво беше казал Пол? Довери ми се. Беше казал същото и докато вървяхме в тунела в Улидж. Думите му ме бяха накарали да го предам на полицията и да разруша нашия свят.