Читать «Лъжи» онлайн - страница 151

Нещо толкова сериозно не е наред, че страхът ми се засилва с всяка изминала секунда.

— Ти си стръв — изричам и осъзнавам, че съм я налапала.

Пол се мръщи. Вече се е свестил напълно.

— Какво прави Джери тук? — Той взима бухалката за крикет и поклаща глава.

Преди да му обясня, че трябва да се борим за живота си, звук, който чувствам почти физически, пронизва слуха ми. Разнася се писък.

— Пол, кажи ми, че децата не са тук…

Писъкът на Джош.

— Пол… — Гласът ми засяда в гърлото. Това е молба към Пол да ме освободи от този звук.

Викът въздейства на съпруга ми като електрически шок, който го стряска и го разсънва напълно. Той хуква навън и после по стълбите, прескачайки по две стъпала наведнъж.

— Джош! — Пол завива към площадката на втория етаж, преди аз да изкача половината стълби. — Джош? — Той отваря вратите. — Ава! Къде е Ава?

— Татко! Татко! Не мога да изляза! — Джош блъска с юмруци някъде на втория етаж.

— Кейт! Помогни ми, Кейт!

Джош не е в стаята си, но удря по квадратния капак на тавана над спалнята. Прътът, който отваря вратата и спуска сгъваемата стълба, го няма. Пол сумти от усилието да издърпа леглото за гости в средата на стаята.

— Ава там ли е? — викам на Джош.

— Мамо! Не, не е тук.

— Къде е Ава? — изкрещявам на Пол. Отчаянието ми, че няма да видя дъщеря си, не познава граници.

— Не знам — отговаря той и се мъчи да дръпне резето на капака на тавана. Главата на Джош се подава и Пол го поема в ръцете си. — Как се озова там?

Джош плаче и не е в състояние да говори.

— Жената, която дойде…

— Порша?

— Тя каза, че ти трябва някаква кутия от тавана и да отида да я взема, а после ме затвори вътре… Това кръв ли е, татко?

— Къде беше Ава?

— Тук. — Джош започва да хлипа. — Ти не дойде да ме вземеш!

Притискам сина си до себе си, опитвайки се да погълна част от страха му. Двамата с Пол се втренчваме един в друг над главата на Джош. Нещата се развиват бързо и може би е само за една-две секунди, но погледът обобщава много. Отново сме на една страна. Бием се в една битка, обединени в борбата си да спасим най-ценното за нас. Пол злобно свива устни. Гневът му се засилва. Той грабва бухалката и тръгва към стълбите.

— Йона ще изяде шибания кит.

— Пол, чакай! — викам, но преди да добавя още нещо, той изкрещява, когато завива по стъпалата, водещи към най-горния етаж. Затръшва се врата и сърцето ми се свива, защото знам коя е вратата. Къщата ни беше разделена на гарсониери, когато я купихме. Величествените й пропорции бяха насечени и намалени, за да се приспособят към необходимостта от пране и усамотение на несвързани с роднински връзки възрастни хора. Повечето вътрешни врати скърцаха под тежестта на огромните ключалки, които махнахме. Запазихме обаче ключалката на вратата за най-горния етаж, където има спалня и тоалетна, защото решихме, че гостите ни ще оценят малко допълнително усамотение. И сега тази врата ни държи в плен.