Читать «Военна морга» онлайн - страница 245

— Не съм ги подписвала, уверявам ви — повторих спокойно, но твърдо. — Допускам, че определени хора са се погрижили подписът ми да бъде подправен на фалшифицираните документи, в случай че реша да направя онова, което върша сега.

— В случай че решите да кажете истината.

Трудно беше да чуя подобна откровена формулировка. Истината. С намека, че онова, което бях казала или не бях казала през годините, ме превръщаше в лъжкиня.

— Съжалявам — повторих отново. — Имали сте право да узнаете истината още когато е настъпила смъртта на дъщеря ви. И на приятелката й.

— Не разбирам все пак защо не сте казали нищо по онова време — въздъхна мисис Пиесте, но сякаш не беше кой знае колко разстроена. По-скоро заинтригувана и облекчена от възможността да разговаря за нещо, обсебило по-голямата част от живота й. — Когато хората вършат подобни неща, никой не може да каже докъде ще стигнат. Няма граници. Нараняват други хора. Вас също.

— Никога не съм искала който и да е да бъде наранен — отвърнах и се почувствах по-зле, сякаш тя намекваше, че съм мълчала от страх за собствената си сигурност. Страхувах се от много неща, а мнозина не виждаха това. Страхувах се други хора да не умрат, да не бъдат неправомерно обвинени.

— Надявам се, разбирате, че когато прочетох смъртния акт и заключението от аутопсията — не казвам, че съм успяла да вникна във всички медицински термини — но останах с впечатлението, че последната дума е била ваша, както би се случило и с всеки друг.

— Това изобщо не е така; фалшифицирани са. Липсваше каквато и да е тъканна реакция на травмите. Всички са били послесмъртни. Всъщност, часове след смъртта, мисис Пиесте. Стореното на Нуни и Джоан се е случило дълги часове след смъртта им.

— Ако не е направен тест за наркотици, как можете да сте сигурна, че са им дали нещо? — продължаваше гласът й, а аз дочух звука от друга телефонна слушалка, която някой вдигна.

— Аз съм Едуард Пиесте — каза мъжки глас. — Присъединих се към разговора ви. Аз съм бащата на Нуни.

— Съжалявам за загубата ви. — Прозвуча неубедително и блудкаво. Щеше ми се да можех да намеря подходящите думи. — Съжалявам, че сте били излъгани и че аз допуснах това да се случи. Всъщност, сега няма да си търся оправдание…

— Разбираме защо не сте могли да разкажете за случилото се — прекъсна ме бащата. — Как сте се чувствали тогава; тайното споразумение между нашето правителство и онези, които са искали да запазят апартейда. Затова и Нуни започна работа по онзи документален филм. Не пускаха екипа в Южна Африка. И двете решиха да отидат като туристи. Голяма, мръсна тайна, укривана от нашето правителство, за да подкрепи зверствата там.

— Не беше кой знае каква тайна, Еди — чу се гласът на мисис Пиесте.

— Е, Белият дом държеше на благоприличието.

— Убедена съм, че са ви разказали за документалния филм, върху който е работила Нуни. Имаше такова бъдеще — каза ми мисис Пиесте, докато се взирах в снимката на дъщеря им, която не бих искала те да видят.

— За децата на апартейда — отвърнах. — Всъщност, гледах го, когато го излъчиха тук.