Читать «Военна морга» онлайн - страница 242

— Извини ме, Сок — казах аз на кучето, което трепереше, притиснато до краката ми. — Знам, че е студено. Дай ми само минутка. Съжалявам, но нали виждаш, че съм много глупава.

Разкъсах тиксото върху кутията с ключа от колата и извадих жилетката. Позната ми беше, макар досега да не бях разглеждала именно тази марка. Не можех да сбъркам обаче грубия найлон и твърдите плочи от кевлар, които Бригс или някой друг вече беше поставил във вътрешните джобове. Разкопчах самозалепващите се ленти отстрани и те се отделиха с остър звук. Отворих жилетката, за да я прехвърля през раменете си. Почувствах тежестта й, когато затръшнах вратата на колата, а Сок отскочи от мен като заек. Изплъзна се с каишката от ръката ми.

— Това е само вратата на колата, Сок. Всичко е наред. Ела тук, Сок…

Едновременно с вика ми нещо се размърда в гаража близо до отворения прозорец. Извърнах се, за да видя какво е, но беше прекалено тъмно.

— Сок? Ти ли си?

Тъмният, леден въздух се раздвижи около мен, а ударът върху гърба ми се стовари като чук между плешките, сякаш ме връхлетя огромен съскащ дракон. Изгубих равновесие.

Разнесе се пронизителен вик, съскане и някаква топла, влажна мъгла изпръска лицето ми в мига, когато паднах тежко върху колата и замахнах с всички сили, без да знам срещу какво. Фенерът изпука като бухалка при досега с твърдо тяло. То поддаде под силата ми и се отмести. Замахнах и отново ударих нещо; нещо, което този път почувствах по различен начин. Долових металния мирис на кръв, почувствах я върху устните си, когато замахнах пак, но сега уцелих въздуха, а после някой запали светлините. Блясъкът им ме заслепи. Бях покрита с тънък кървав пласт, сякаш бях напръскана със спрей. Бентън стоеше в гаража с пистолет, насочен към жената с огромно черно палто, паднала по лице на гумирания под. Забелязах изпод дясната й окървавена ръка да струи кръв, пръстите бяха с блестящ френски маникюр, а до тях имаше нож с тънко желязно острие и масивна черна дръжка с бутон за освобождаване върху миниатюрен предпазител.

— Кей? Кей? Добре ли си? Кей! Добре ли си?

Осъзнах, че Бентън ме вика. Приклекнах до жената и докоснах шията й отстрани, за да намеря пулса. Уверих се, че диша, и я обърнах. Исках да видя зениците й. Нито едната от тях не беше фиксирана. Лицето й беше окървавено от удара с фенера. Останах удивена от приликата. Тъмноруса, късо подстригана коса, волеви черти и плътна долна устна, която толкова напомняше на тази на Джак Филдинг. Дори малките, прилепнали до главата й уши приличаха на неговите. Усетих силата на тялото й, на раменете й, макар че не беше едра — може би метър и шейсет и пет или метър и седемдесет, слаба, но с едър кокал като баща си. Всичко това нахлу в мислите ми, докато казвах на Бентън да отиде в къщата и да се обади на 911, а на връщане да донесе лед.

23.

През нощта топлият фронт се беше преместил и бе донесъл още сняг. Този път мек сняг, който се сипеше тихо, заглушаваше всеки звук, покриваше всичко грозно и придаваше мека закръгленост на всичко остро и твърдо.